Непрекъснато променящият се образователен контекст на съвременния свят провокира към търсене на пътища за постигане на по-добро качество в обучението по български език и литература, за реализиране на своеобразна автономия на ученика в учебния процес, за оценяване, което да не „сумира“ наблюденията на учителя, а да формира нови личностни характеристики у ученика. Новата образователна парадигма най-вече е свързана с утвърждаването на конструктивизма като философска основа на образователните иновации. Тази промяна поставя определени въпроси, разширява кръга от задачи пред методиката и изисква търсенето на нови изследователски процедури, с чиято помощ те да бъдат решавани.В статията е споделено виждането на автора за новите образователни тенденции в обучението по български език и литература. Разглеждат се термините „обучение“ и „образование“. Представено е разбирането обучението да се превръща в процес на споделено познание, което участниците конструират в хода на дискусия, като подлагат на критична оценка извършеното и се учат да осъществяват рефлексия върху придобития познавателен опит.
Модерно и с нарастваща популярност е разбирането, че ученикът не само е субект на своето обучение, а и застава в центъра на учебния и на образователния процес. Както всяко ново, което е добре забравено старо, така и тази ключова постановка на конструктивизма не прави изключение. Всъщност нови са подходите, които се използват за реализирането ѝ. От ученика се очаква да поеме отговорност за процеса на учене и за резултата от ученето. Неговата роля в процеса на обучение е да конструира самостоятелно познанието си за езика. Стимулира се диалогичният характер на обучението, като се дискутират между учителя и учениците и между самите ученици начините, пътищата за постигане на крайния резултат. Обсъжда се не само крайният резултат от ученето по български език и литература, но и процесът за постигане на този резултат. Във фокуса на вниманието са процесът на обучение и резултатът от този процес. Според Т. Ангелова „това е успешна стратегия, за да се преодолее слабостта на образованието тип „депозит“ и да се превърне обучаващият се ученик в образоващ се индивид, който умее да прилага наученото, да го споделя с другите, да го подлага на критично осмисляне, да открива нови решения на стари проблеми, да оценява направеното от себе си и да вижда по-нататъшното му използване и от другите“ (Ангелова, 2005: 14).
Променените роли на ученика и на учителя в обучението по български език и литература водят към разбирането обучението да се превръща в процес на споделено познание, което участниците конструират в хода на дискусия, като подлагат на критична оценка извършеното и се учат да осъществяват рефлексия върху придобития познавателен опит. И това важи не само за ученика, но и за учителя, който коригира свои представи за фоновите знания на обучавания по български език и литература, умее да прогнозира езиковото и интелектуалното развитие на обучавания и да взема такива методически решения, които да съответстват на целите пред обучението по български език и литература.
Ефективността на обучението зависи от много фактори, един от които е ангажираността на ученика в свързани с обучението действия. Традиционната образователна практика е основана на предпоставката, че знанието е нещо, което може да бъде предадено непосредствено от учителя на учениците. Пасивната, ориентирана чрез четене и писане педагогика, с традиционно съдържание и организация, се приема като норма. На теория се поощрява „участващото“ и диалогово (интерактивно), манипулативно, съсредоточено върху ученика, съсредоточено върху резултата обучение, но тези практики не се срещат често в действителността.