Новата образователна парадигма по български език и литература

Макар в дидактиката да съществува ясно разграничаване между термините „обучение“ и „образование“, прави впечатление, че в редица публикации по въпроси, свързани с изучаването на български език и литература в средното училище, се заличава тази граница; подменя се обучение с образование. Обучението се разглежда като процес на еднопосочно въздействие от учителя към ученика, при което овладяването на социални и културни стереотипи води до уеднаквяване на личностните особености, до загуба на личностен идентитет. За разлика от обучението образованието се интерпретира като процес, при който се изгражда и усъвършенства личността на ученика. Той е субект на взаимодействието, а не само обект на въздействието. Твърди се, че „докато образованието е ориентирано към формирането на отделната човешка личност, обучението предполага универсализация на личностните предпоставки в единен културен и поведенчески стереотип. Само когато обучението е средство на образованието, то може да изпълни същинската си функция, а именно усвояване на универсалното знание в съответната област, която е непосредствен обект на образованието“ (Добрев & Тенева, 1992: 4).

В това изказване се съдържа общоприетата истина, че отношението между обучение и образование е отношение между средство и цел. Но наред с това има и спорно твърдение, че само образованието се обвързва с развитието на отделната личност, на индивида.

Пълноценното обучение, макар и да е насочено към овладяване на социални „стереотипи“, отчита личностното своеобразие, създава предпоставки то да бъде разгръщано. Потвърждение на тази мисъл можем да намерим в която и да е уважаваща себе си дидактическа система.

Опит за характеристика на пълноценното обучение по литература е направен в статията на Вл. Атанасов „Учене, интерпретация, образованост“. Всъщност, като назовава процеса обучаване, свързвайки го в диалектическо единство с ученето, авторът има предвид пълноценното обучение, качественото обучение. Не можем да не се съгласим, че: „Обучаването неизменно задава „инструктиращия“ модел на интерпретацията, а ученето го приема, отхвърля или преподрежда, ангажирайки се със система от евристични операции. Обучаването може да провокира статичността на ученика в духовен и социален аспект и може да активира актовете на пригодимост към общия ценностен модел, който е пространствено разпознаваем в социализиращия процес“ (Атанасов, 1992). По-нататък в цитираната статия авторът прави уговорката, че изучаване, както и обучение са „твърде неточни описващи термини, защото в текстовете, в които се съдържат, прозира повече системата от операции, свързани с критическото „разлагане“, критическата комбинаторика, с критическия „прочит“. Както става ясно, авторът не се отказва от идеята за обучение, а, преназовавайки един и същ процес, се стреми да възстанови иманентната му същност.

Придобиването на обществения опит може да се представи като дейност на две равнища: овладяване и усвояване. От психологическа гледна точка е важно да се уточни, че „усвоеното е винаги и предварително овладяно, но не всеки овладян материал е усвоен, т.е. станал „собствено“ притежание, убеждение на субекта на дейността и общуването“ (Десев, 1996: 350).

Обучението в българското образование е необходимо да бъде ориентирано към овладяване на знания, формиране на нагласи и умения, които ще са полезни в живота. Образователните програми са съобразени с възможностите на учениците, като това предполага прилагането на интерактивни методи на преподаване, които включват ученика активно в процеса на учене. Българската образователна система е постоянно в състояние на преход, тъй като ѝ се налага да се впише в съществуващите практики, наследени от традицията, но и да се постави в контекста на европейските образователни политики. Необходимо е да се преосмислят досегашните модели на обучение и да се създадат нови, ориентирани към подготовката на младите хора за участието им в реалния живот.