Създаване на комплекс от дидактически инструменти в подкрепа на подготовката за НВО по чужд език в 10. клас

Какво всъщност представлява интегративният подход в обучението? М. Андреев изяснява теоретичните предпоставки на интегралния подход в обучението и формулира дидактическата им значимост в обучението като цяло. Авторът поставя ударение върху значимостта на тенденцията за интегративност при обучението като логично продължение на традиционната предметна система, като възможност за надстройване на предметните знания (Андреев, 1986: 12–13); вж. и Георгиева, 2008).

В своята статия „Внедряване на интегративния подход в средното образование“ Борислав Лазаров и Даниела Северинова акцентират на факта, че интегративният подход в образованието стои на дневен ред всеки път, когато образователните цели включват пренос на знания от учебния контекст към приложението му, и определят интегративния подход като начин за цялостно разглеждане на интердисциплинарната тема чрез прилагане на методика, присъща на няколко предмета, за постигане на многообразна образователна цел (Lazarov & Severinova, 2014).

 Защо използването на интегративен подход е подходящо при работа с ученици?

1. В началото на учебната година се наблюдават (съществени) разлики в нивото на знания и умения на учениците, различия в стиловете на учене, в степента на уменията за автономно учене, в мотивацията им.
2. Учениците срещат трудности при пренос на знание от една предметна област в друга и/или от ученото в училище към ежедневието и обратно.
3. Налице е тенденция към замяна на действително придобитите знания и умения с бърз достъп до информация.

Отговорът как да се преодолеят изброените по-горе предизвикателства е даден отново в три позиции, подкрепени с изследванията на различни автори и колективи. Редът на представяне предполага по-скоро последователност на действия, а не приоритетност и не цели придаване на допълнителна тежест на едно решение спрямо друго.

1. Преодоляване на „Гугъл ефекта“

Феноменът на по-често забравяне на факти, които смятаме, че ще бъдат достъпни и на по-късен етап, си е спечелил името „Ефект на Гугъл“ по аналогия с автоматичното забравяне на информация, която може да бъде намерена онлайн (Poundstone, 2016).

Склонността да делим, съзнателно или не, информацията на „лесно“ и „трудно“ достъпна оказва влияние и върху начина на учене на учениците. Критерият за достъпност се превръща в критерий за ценност (стойност) и по този начин се измества акцентът в учебната програма от съдържателната ѝ част към лесно достъпната.

2. Изграждане на индивидуална образователна траектория

„Индивидуалната образователна траектория представлява средносрочен дидактически комплекс, който предоставя оптимални възможности за развиване на творческия потенциал на обучаемия, като взема предвид неговите индивидуални качества. Тя включва: създаване на индивидуална информационна среда, избор на подходящи дидактически средства, персонализиране на междинните цели, планиране на лични учебни и изследователски дейности и развиване на умения за самоорганизиране“ (Lazarov, 2013).

3. Изграждане на умения за самостоятелно учене

Умението за самостоятелно учене би било логично продължение на работата на преподаватели и ученици, съобразно с представената по-горе процедурна рамка на индивидуална образователна траектория. Усвояването на чужд език не може да се сведе до постигане на добър резултат при проверка на знанията, особено в гимназиален етап. Реален измерител ще бъде способността да се учи независимо и да се регулира адекватно собственият учебен процес.

Означава ли това, че обучаемите няма да имат нужда от преподавател? Не и в обозримото бъдеще. Автономното учене не означава самообучение.

Според Т. Шопов „автономният учещ има необходимата и достатъчна независимост, но има и потребност от експертна помощ и съвети от учителя“, което отново ни препраща към разгледания модел на изграждане на индивидуална образователна траектория (Шопов, 2013); вж. и Симеонова, 2015). „От изследванията на Шопов става ясно, че педагогическата автономност не изключва интервенция или инициатива от страна на преподавателя. В допълнение ще отбележим, че автономността на учещите не е едно-единствено лесно разпознаваемо поведение, не е стабилно личностно състояние, което се постига еднократно в даден етап от развитието на учещия и след това няма нужда да се развива и усъвършенства“ (Симеонова, 2015).

В заключение ще посоча, че въвеждането на нови технологични решения в образованието не отменя дейността на учителя, а я прави още по-отговорна и изискваща лично усъвършенстване и влагане на време, умения и разбиране за съставяне на комплекс от инструменти, адаптирани към индивидуалността на учениците.