Въпросът за осигуряването на пълноценното интелектуално, социално, духовно-нравствено и физическо развитие на всяко дете е изключително актуален. Детската градина е мястото за обучение и социализиране на детето за предучилищна подготовка, в нея то усвоява система от знания, норми и ценности, които ще му бъдат необходими в изпълнение на новата социална роля „ученик“. В статията се проследяват развитието и тенденциите на възпитателно-образователния процес в детската градина. Обосновава се защо е важно децата да преминават задължително предучилищно образование и възпитание, както и необходимостта от нов поглед върху предучилищното образование и възпитание.
Глобалното развитие и дигитализацията в 21. век отправят нови предизвикателства към образованието по отношение на възпитанието и обучението на децата. Към учителите също – от тях се изисква не просто да възпитават и обучават, но и да търсят, намират и прилагат съвременни подходи, за да мотивират децата за усвояване на знания и умения и практически да ги подготвят за прилагането им в обществения живот.
Повишените очаквания и изисквания оказват съществено влияние и на предучилищното образование, което се осъществява в детската градина. Като част от системата на образованието, днес тя се възприема не само като място за отглеждане и възпитание на детето, но и като място, където то се обучава и подготвя за новата му социална роля на ученик. В сътрудничество със семейството (като специфичен възпитателен феномен) детската градина спомага за личностното развитие и социализация на подрастващите. А това неминуемо е необходимо за пълноценен образователен процес в началното училище.
От детската градина като основополагаща на начални образователни умения се очаква да осигурява условия за ранно детско развитие и подготовка на децата за училище, която се разглежда през призмата на индивидуалните потребности и интереси на отделното дете и е обвързана с готовността за живот в обществото. Детето трябва да усвоява система от знания, норми и ценности, които ще му бъдат необходими и които се формират в предучилищната възраст.
Предучилищното възпитание в България има богата история, наситена с демократични традиции. Известният общественик и културен деец Драган Цанков публикува своите идеи за предучилищното възпитание още през 1874 г. в списание „Читалище“, издавано в Цариград. След Освобождението, през 1882 г., в Свищов се открива и първата детска градина – „Детска мъдрост“.
Развитието на предучилищното възпитание и обучение в страната ни е дело не само на законодателите, а и на активната културна общественост. Но въпреки голямата обществена подкрепа броят на детските градини дълго време остава малък поради недостатъчните средства, отделяни от държавата. До 9 септември 1944 г. в България работят само 243 детски градини – предимно частни и мисионерски. Впоследствие предучилищното възпитание се организира вече от закони, които застъпват други форми на управление и определят по-различни цели и съдържание на възпитателния процес. Детската градина започва да се възприема като условие за успех в училището.
На първо място, вниманието се насочва към внасяне в практиката на т.нар. задължителни занятия, за да се стигне до известна програмност и да се избегне стихийният, случаен характер на работата. Тези занятия са заимствани от теорията и практиката на предучилищното възпитание в Съветския съюз. През 1951 г. се превежда от руски език „Ръководство за работата в детските градини“, което става задължителен документ за функционирането на предучилищния сектор у нас[1]. Постепенно започват да се използват и разнообразни форми за запознаване с идеите на прогресивни европейски педагози като Фрьобел, Коменски, Песталоци и др., имащи голямо значение за предучилищното възпитание. Така през 80-те години на миналия век в образователната система е налице реформа, която поставя пред предучилищните заведения нови задачи по отношение на възпитателната работа и изисква ефективно управление. Съдбата на целия сектор „Предучилищно възпитание“ се решава по административен път от дирекция „Предучилищно възпитание“ към Министерството на образованието[2].
Законът за народното просвещение от 1909 г. на Никола Мушанов оформя единна система на народното образование, като е постигната диференциация на педагогическата подготовка в цялата система[3]. Следва Законът за народната просвета от 1991 г. с направените изменения и допълнения, който доскоро определяше организацията и управлението на системата на народната просвета, включваща детските градини, училищата и обслужващите звена. Всъщност предучилищното образование и възпитание се явява подсистема на системата на народната просвета. Съгласно същия закон задължителното образование в България обхваща децата на възраст от 7 навършени до 16 години, което означава, че предучилищната подготовка не е задължителна образователна степен.
В развитието на предучилищното образование се открояват следните етапи. През 1978 и 1984 г. се разработват програми за възпитателната работа, през 1990 г. – насоките за възпитателно-образователна работа „Детски свят“. През 1993 г. се утвърждават двете национални програми за предучилищно образование, които определят и Държавните образователни изисквания (ДОИ) на децата за училище. През 2000 и 2005 г. Наредба № 4 вече конструира подготвителната група в детската градина като задължителна чрез промените в Закона за народната просвета. Разработва се и програма за функционирането ѝ от учебната 2002/2003 г.[4].