В статията са разгледани определенията за народна приказка, за същността и съдържанието ѝ и е изведена първостепенната отговорност на учителя за формирането на умения за четене с разбиране на нравствените добродетели, скрити в приказките. Направен е опит за очертаване на ефективни методически подходи за задълбоченото им осмисляне. Анализирани са някои особености при обучението на учениците от начален етап. Акцентирано е на ролята на обучението по литература за ценностното възпитание на подрастващите. Представени са методически и практикоприложни аспекти на обучението по предмета в 4. клас чрез интерактивни методи. Направени са изводи и препоръки относно преодоляването на някои затруднения при формирането на качества.
Интересът на фолклористите към приказката като жанр датира от средата на 19. век. Те се опитват да обяснят особеностите, свързани с генезиса и историческия развой на приказките.
Правени са много опити да се даде изчерпателно определение на приказката като жанр, но такова няма – поради тематичното и видовото многообразие на приказките и националното им своеобразие, колорит.
Според В. П. Аникин: „Приказките са колективно създадено и колективно запазено от народа устно епическо повествование в проза с такова съдържание, което изисква пълно или частично използване начините на неправдоподобно изобразяване на действителността и по силата на това прибягват до фантастична измислица, чиито разнообразни и традиционни начини, без да се повтарят в кой да е друг жанр на фолклора, се създават в продължение на векове в тясна връзка с народния живот и се намират в първоначална връзка с митологията“ (Аникин, 1977).
Е. В. Померанцева смята, че „приказката е един от основните жанрове на устното народно-поетическо творчество, епическо, предимно прозаическо, художествено произведение с вълшебен, авантюрен или битов характер, с ориентация към измислица“. Тя твърди, че жанровите особености на приказката се определят от функцията и качеството на поетическата измислица (Померанцева, 1975).
Тези становища за жанровата същност на приказката показват, че се акцентира върху условно-поетическата измислица в приказката. Същевременно се прави опит да се установят основните специфични черти на приказната измислица в нейните конкретни измерения и проявления, така че тя да бъде откроена от художествената измислица в другите литературни и фолклорни жанрове.
По отношение на компонентите на съдържанието и формата на приказката изследователите достигат до следните заключения:
1. Сюжетът на приказката е твърде различен от този на разказа. Някои фолклористи приемат за сюжетна единица мотива. Според тях централният мотив е ядро на приказката, около което се изграждат останалите мотиви, поясняващи централния. Подреждането им зависи от конфликта, съдържащ се в централния мотив, както и от идейно-естетическата насоченост на приказката;
2. Композицията на приказката също се различава от тази на разказа. В нея се откроява сюжетно-композиционната рамка – в началото и в края се съдържат традиционните приказни формули. В началото: „Имало едно време…“, „Живял някога…“ и др., а в края на приказката: „И аз бях там, ядох и пих, веселих се и дойдох да ви разкажа тази приказка…“. За българските народни приказки е характерно за финал да служи пословица или поговорка, подчертаваща поуката в приказката. Друга характерна черта на приказната композиция е диалогът, който се изгражда на основата на живата разговорна реч. Диалогът обикновено съдържа хумора, иронията, остроумието, находчивостта, присъщи на героите, носители на доброто. В него изобилстват и пословици и поговорки, изразяващи народната мъдрост. За композицията на приказката е характерна и бинарната опозиция при организацията на художествения материал: умен–глупав, добър–лош, приятел–враг.
3. Езикът на приказките е свеж, образен, много жив и колоритен, изразителен, защото се гради на разговорната реч. Това придава правдивост на изображението.
4. Героите на приказката са типизирани (най-малкият брат, царската дъщеря, мащехата, царят, търговецът, змеят, вещицата, Кума Лиса, Кумчо Вълчо и др.). В приказката е налице стремеж да се създадат герои типове. Наред с типизацията е и идеализацията на героя, носител на доброто: най-малкия брат, заварената дъщеря.