Най-стари в исторически аспект са приказките за животни. Характерна черта на тези приказки е алегорията, иносказателността, възникнала на основата на трансформацията на животинския свят в човешките взаимоотношения и нрави. По този начин се създава един неповторим художествен свят, изграждащ се от свързване на елементи от двата свята – света на животните и света на хората. Изображението на животинския свят служи като средство, като похват за разкриване на сложни човешки взаимоотношения и нрави. Двуплановостта разграничава приказките за животни от другите видове приказки.
Подчертаният нереален, фантастичен елемент в приказките за животни, а именно – животните разговарят помежду си и действат като хора, ги сближава с вълшебните приказки, където нереалното, фантастичното, вълшебното се проявяват най-ярко. И във вълшебните приказки действат немалко герои животни, но те се отличават със своята специфика. На първо място, те имат друга постройка: градят се на принципа на нарастването – всеки предшестващ епизод пояснява следващия и подготвя кулминацията, докато при приказките за животни най-често се среща кумулативната постройка – последователно свързани еднотипни, почти повтарящи се елементи и ситуации (напр. приказката „Животните в ямата“, „Дядо и ряпа“). Вълшебните приказки се градят на основата на динамичното развитие на действието, смяната на събитията и стремителните действия на героите. Основен принцип за изграждане на вълшебната приказка е рязката поляризация на героите, която обуславя и конфликтите в сюжета. В края на приказката неизменно доброто побеждава над злото, олицетворено във вълшебни сили – вещици, лами, змейове и др. Светът на вълшебните приказки е населен с подобни герои: великани, педя човеци, самодиви, златни птици, летящи коне, както и с вълшебни атрибути – килимчета, свирки, пръчици и др. В речта на героите се срещат думи заклинания от рода на „Абракадабра!“ и др. Тези особености придават неповторим колорит на вълшебните приказки и интригуват малките читатели.
Според Вл. Проп вълшебните приказки се градят на 31 постоянни функции на действащите лица, свързани в определена последователност. Свързването на произволни представи и невероятни ситуации във вълшебните приказки е само привидно. А действащите лица в тези приказки Проп свежда до седем: вредител, помощник, царска дъщеря (цар), изпращач, дарител, герой и лъжегерой. Ролята на дарители и помощници на героя се изпълнява преди всичко от животни и старци, срещани в гората или на пътя, като възнаграждение за оказана от героя помощ на срещнатите животни или старци, изпаднали в беда (Проп, 1995).
За разлика от вълшебните приказки светът в битовите приказки е същият, в който живеят и разказвачът, и неговите слушатели. На пръв поглед той бил по-скучен, предполагал по-голям житейски опит, затова били предпочитани от по-възрастните. В битовите приказки поуката била задължителна, но не се изричала направо. Ако искали да подтикнат отрано ленивите на труд, осмивали мързеливците с приказката за галената щерка, която знаела две думи: „примък“ и „отмък“. Глупавите също не били пощадени.
От битовите приказки най-добре личи кои качества у човека е ценял нашият народ и кои е осмивал и охулвал като недостатъци – напр. почитал високо човеколюбието, а осъждал горделивостта. Смехът е на почит в битовите приказки, но единствено анекдотите имат за своя цел да предизвикат смях и присмех. Те са съвсем кратки и обикновено се разказват в среда, която е идентична по възраст или по занимания. Сякаш вкупом или единодушно подлагат на подбив „другите“, онези, които не са като тях, напр. жителите на равнината се присмиват на планинците и обратно.
Героите в битовите приказки са обикновени хора, но правдоподобността на темите, на ситуациите, на средата, в която се развива действието, се съчетава с крайна обобщеност на изображението, с типизация и хиперболизация, което придава на този жанр особена условност. Реалните взаимоотношения се представят чрез възможни, но редки или необикновени случки и ситуации. Това е и необичайното в тези приказки, което ги сближава с приказния жанр. По композиционна постройка битовите приказки могат да бъдат различни. Могат да се състоят от една случка („Сливи за смет“, „ Почитай старите си родители“ и др.) или пък от няколко епизода, подчинени на идейната насоченост на приказката (при приказките за превъзпитанието на галени моми, мързеливи жени и др.).
В битовите приказки хуморът изобилства, защото оценките обикновено са от два вида: похвала, поощрение или присмех (от хумора до сатирата). Това придава живост на диалога, свежест и колоритност на речта в битовата приказка. В тези приказки доброто възтържествува над злото, което е израз на оптимистичното светоусещане на народа, на жизнеутвърждаващите му разбирания, на възвишените му пориви, които той противопоставя на реалността, където невинаги правдата побеждава.
Обикновено в битовите приказки се дава трактовка на общочовешки проблеми – за смисъла на живота, за човешкото щастие, за любовта. И в тази връзка възникват т.нар. странстващи сюжети, които у различните народи имат свой национален колорит, но са общи като фабула и като трактовка на общочовешки проблеми в дадена случка.
В исторически аспект най-стара е народната приказка. Преработката и авторизирането на народни приказки е по-късен етап от историческия развой на приказката. Авторската или литературна приказка е най-късно възникнала.
Авторската приказка е плод на творческото въображение на писателя и на неговото светоусещане. Тя може да е повлияна от фолклорната традиция, но винаги се отличава с оригиналност и неповторимост на художествените решения. И темите в авторските приказки са свързани с добротата и послушанието, силата на знанието, горделивостта и скромността, трудолюбието и мързела и т.н. При авторизираната приказка е налице преработка, авторова намеса от страна на твореца, който преразказва народната приказка. Авторовата намеса може да засегне идейно-тематичната насоченост на народната приказка, образната система, да изгради композицията по друг начин или намесата да е съвсем ограничена – напр. осъвременяване на езика или внасяне на корекции при неправилен словоред, неточности и стилни грешки. При авторизираните приказки авторовото присъствие се усеща в портретните описания, в мотивите за поведение на героите, при обрисуването на пейзажа или обстановката. Описанията са лаконични и съзвучни с общия тон на приказката, която се преразказва от автора.