В статията се разглежда грамотността като фактор за личен и обществен напредък и в частност – като изграждане на базово умение в начален етап на основната образователна степен. Дефинира се понятието „грамотност“. Представят се етапите, през които преминава читателската компетентност, обусловени от невропсихологичната същност на процеса на четене. Разглеждат се качествата на четенето. Изброяват се техники, които учениците трябва да формират чрез четенето с разбиране, и се посочват някои стратегии, които могат да спомогнат за развитието на този процес в начален етап на образование.
Грамотността е основен фактор за личен и обществен просперитет. Тя е от решаващо значение за способността на човека да се развива като личност, да се учи през целия живот и да участва пълноценно в обществото. Грамотността е условие за повишаването на производителността на населението в трудоспособна възраст, което води до икономически растеж и подобряване на социално-икономическите фактори. Негативни са последиците от ниските равнища на грамотност – ограничени възможности за заетост, бедност, неравенство в здравеопазването, ограничено социално и политическо участие. Придобиването на грамотност дава възможност на всеки да живее здравословно, отговорно, независимо и да постига успехи.
Учебният предмет „Български език и литература“ изгражда основата на компетентностите по български език и на грамотността за четене и е пряко свързан с постигането на базовата, функционалната и комплексната грамотност. Той обединява езикови, литературни, комуникативноречеви и социокултурни компетентности.
Компонентите на началната грамотност са умението да се чете, умението да се пише и умението да се разбира смисълът на прочетеното и написаното.
Поставянето на детето в центъра на образователния процес променя посоката на педагогическото взаимодействие от езика, изучаван от ученика, към ученика, изучаващ езика. Този нов аспект на обучението по български език и литература е обвързан с непрекъснатото повишаване на квалификацията на началните учители, които трябва да притежават не само знания за теоретичните основи на ограмотяването, но и набор от компетентности, свързани със съвременните аспекти на четенето (вж. Национална стратегия за насърчаване и повишаване на грамотността (2014–2020).
Предметът „Български език и литература“ играе важна роля за реализирането на ключова компетентност – формиране на базова грамотност в начален етап на образование. Четивната грамотност е едно от основните умения на 21. век.
В международното изследване PISA се оценява степента, в която 15‐годишните са придобили ключови знания и умения, важни за пълноценното им участие в социалния и икономическия живот – четене, математика, природни науки. Другото авторитетно изследване – PIRLS, което се реализира от Международната асоциация за оценяване на постиженията в образованието (IEA), измерва уменията за четене на учениците от 4. клас.
Същност и определения на грамотността
Темата за грамотността (literacy) бележи своето начало от момента на възникването на писмеността. Може да се каже, че от тогава до сега хората се делят на грамотни и неграмотни. Намирането на точните критерии за това кой в коя от групите влиза е нерешен проблем и до днес. Това е така, защото непрекъснато се променя мястото на прилагане на писмения език в живота, а оттам се променя и разбирането за грамотност (Бижков и др., 2004).
Терминът грамотност е гръцки по произход (literatus) и е въведен от Цицерон, който е нарекъл по този начин образования човек. Според него грамотни са били онези, които са умеели да четат на латински език. По късно реформаторите определят за грамотни онези хора, които могат да четат и пишат на родния си език (Бижков и др., 2004).
Важен момент в развитието на разбирането за грамотността е определението, дадено от ЮНЕСКО през 50-те години на 20. век. Според него грамотността се определя като „съвкупност от умения, включващи четене и писане, възприемани в техния социален контекст“. През това време се налагат и термините минимална и функционална грамотност.
Грамотността традиционно се приема като способност да се чете и пише или като знание и образованост, които се отнасят до определен предмет/област. Това обаче не е достатъчно да се обхванат нейните значения. Движението в тази посока е от виждане на грамотността като обикновен процес за придобиване на базисни познавателни умения до използване на тези умения по начин, който допринася за социално-икономическото развитие, за създаването на възможности за социална информираност и критичен анализ като основа за лична и социална промяна. Смисълът на термина е разширен, за да включи възможността да се използват език, цифри, изображения и други средства за разбиране и ползване на доминиращите символни системи на една култура. Концепцията за грамотност се разширява в страните от ОИСР, които в обема на категорията включват умения за достъп до знания чрез технологии и способност да се оценяват сложни ситуации. От тази гледна точка грамотността има ясна функционална роля в рамките на контекста на глобализиращия се свят (Бижков и др., 2004).
От социална гледна точка грамотността е основно човешко право, което е предпоставка за обучение и придобиване на знания и умения, необходими за развитието на съвременния човек (Радев, 2015).
През 2003 г. на международна експертна среща на ЮНЕСКО е предложена операционална дефиниция на грамотността, особено препоръчителна за целите на измерването и оценяването ѝ: „Грамотността е способност да се идентифицира, разбира, интерпретира (тълкува), създава, обменя, общува и изчислява, като се използват печатни и писани материали от различни контексти. Тя е непрекъснат процес на обучение, даващ възможност на хората да постигат своите цели, да развиват своите знания и потенциал, както и да участват пълноценно в живота на своята общност и на обществото като цяло“.
Днес говорим за необходимостта образователната система да развива т.нар. функционална грамотност, която далеч не се изчерпва само с умението за четене и правилно писане. Става дума за умението да се разбират, осмислят и използват писмени текстове за постигането на различни цели. Това позволява на хората да трупат знания, да се справят с реални проблеми в реални ситуации, да участват пълноценно в обществения живот (Борисова, 2017).