Лингвокултурологичният подход е отражение на съвременните изисквания в
областта на чуждоезиковото обучение пречупени през призмата на културния аспект и
възниква в резултат от вижданията за езика като културен феномен. Развитието на
лингвокултурна компетентност и лингвокултурна саморефлексия в обучаваните е от
съществено значение за чуждоезиковото усвояване.
Лингвокултурологичният подход е отражение на съвременните изисквания в областта на чуждоезиковото обучение пречупени през призмата на културния аспект и възниква в резултат от вижданията за езика като културен феномен. В него се разглежда езика не като дейност, а като готов продукт, пасивно асимилиран от хората. Езикът съществува благодарение на отборното взаимодействие между участниците в дискурса. Всяка група от хора, всеки народ имат свой собствен език, който представя техния характер, традиции, обичаи и др., определя преживяванията на всички членове на определено езиково общество. Обширната литература по този въпрос затвърждава разбирането за езика като носител на култура и ценности. Тази информация се съхранява в структурата на езика образувайки обща картина на дадена езикова и културна общност (Веселинов 2018; Веселинов 2019; Йорданова 2021).
Лингвистичната картина на света е различна за различните народи. Различията произхождат от уникалните духовни традиции на народите, които говорят съответните езици, но най-вече се дължат на формата на самия език и на начините за изразяване на чувства и мисли. Когнитивното възприемане на реалността чрез употребата на езика повдига въпроса за връзката между универсалното и национално-специфичното в лингвистичната рефлексия на света. Основни параметри като време и пространство, възприемане и оценяване на заобикалящия ни свят, все универсални свойства на света, в който живеем, могат да се открият в структурата и семантиката на всеки един език. От съществено значение са реалиите, които разкриват културните особености на езика.
Най-общо реалиите могат да бъдат разделени по време и по място. Друга критериална класификация е според националната принадлежност на реалиите и участието им в превода. А според П. Берков (в Зиновьева 2016 ) разграничаваме външни (нехарактерни и за двата езика) и вътрешни (принадлежащи на единия език и чужди за другия). Според своето конотативно значение реалиите биват класифицирани от различни изследователски ракурси, свързани с факторите място и време (Маслова 2001).
Класифицирането на реалиите се детайлизира и задълбочава от Л. Мосиенко (2005): географски, етнографски, културни, етнически, обществено-политически и пр.
В контекста на обширна интеркултурна комуникация реалиите представляват голяма група и най-често могат да бъдат предавани от един език на друг чрез метода на транскрибирането или стандартна транслитерация. Нерядко тези реалии могат да се срещнат в преводен текст в пълната форма, в която се срещат на оригиналния език чрез приблизителна транскрипция или пълна асимилация в случаите, когато една такава единица е станала част от основния лексикален запас на езика-приемник. В други случаи наблюдаваме двойна форма на транслация: запазва се чуждоезиковата единица паралелно със семантична транслация или коментар/обяснение. Друг вариант е да се използва транскрибиране на единицата паралелно с коментар/обяснение.