Елинистическата paideia. Понятието, което обобщава образование и култура.

Както френският изследовател Анри Мару разполага във времето развитието на античното образование, след поколението на Аристотел и ученика му Александър Велики се оформя неговата класическа форма, която ще се запази векове наред.

То постепенно губи много от своя благороднически характер. Физическата култура прогресивно намалява за сметка на духовния елемент, а вътре в него художественият момент отстъпва на литературния, като в целия този процес образованието запазва своя морално формиращ характер като основна черта.

Основата на тази образователна система е грамотността и овладяването на езикови умения. Един  текст за преписване от малки ученици, запазен от епохата на Късната Римска империя, гласи Αρχή μέγιστη τοϋ φρονεϊν /του βίου/ τα γράμματα./Най-голямото начало на мисленето или на живота са буквите/. Още Аристотел ги определя като първи план в образованието, оръдие за практическа дейност в семейството, професията и държавните дела, а също и „за добиване на куп други познания”. (Мару1958: 139-140)

В този период се оформя онова явление, което немските познавачи на античността са нарекли елинистическо-римска култура.

След завоевателните войни на Александър гръцкото влияние се разпростира над огромна територия. Държавата вече не е градът и вниманието към живота на града-държава, както е в древната традиция, се прехвърля върху живота на личността.

Гръцкият човек вече се чувства като „мярка за всички неща”, а човешкото съществуване има за цел да достигне най-богатата и съвършена форма на личността.  Както А. Мару обобщава, идеята на Плотин,че всеки човек, подобно на ваятел, правещ фигурки от глина, трябва да извае своето аз, сякаш лежи в основата на цялото елинистическо мислене. Всъщност, всичко това се изразява в абсолютното въздигане на идеята за образование – παιδεία(paideia) – дума, която значи и нещо много по-широко – култура, дори цивилизация – състояние на напълно развития дух, за което свидетелства и латинският превод, въведен от Варон и Цицерон – humanitas. (Мару 1958: 143-144)

Това, което свързва гърците, пръснати по всички завладени територии, е стремежът към тази гръцка култура, която се постига чрез образованието. Първото нещо, което те строят, заселвайки се на новите територии, са училища, където да предадат гръцкото на децата си. Така се оформя характерът на епохата като епоха на образованието. И докато Платон и Аристотел включват въпросите на образованието в своите политически съчинения, елинистическите философи вече пишат самостоятелни съчинения περί παιδείας /за образованието/. Личната образованост става най-висше благо, достъпно за смъртните, а към културата се развива истинска религия.(Мару 1958: 146-147)

Образователният процес обхваща периода от седем до деветнадесетгодишна възраст. Според Аристотел училищното обучение започва на седемгодишна възраст и продължава до ήβη или около четиринадесетгодишна възраст, а после следва военната подготовка.  За времето между началното образование и военната служба Аристотел предписва занимания с άλλοις μαθήμασι /с други уроци/, за каквито Платон и Исократ вече заявяват необходимост. Тези занимания отговарят на средното образование и подготвят за едно по-висше ниво, което се развива в новопоявилите се културни центрове – Александрия, Пергам, а по-късно по време на Империята и в Атина, където учени се отдават на научна дейност и събират около себе си ученици в курсове за висше образование. Така се оформя пълният образователен цикъл.

През елинистическата епоха образованието вече не е обект на частна инициатива, а попада под официално управление. Училищното законодателство става нещо обичайно за епохата. През нея държавата не е централизирана, основна единица

на самоуправлението е градът, така че образователните институции са подчинени на градската управа. Затова съществуват различия не само в организацията на учебния процес, но и в училищния календар.

Все пак имаме обща идея за това какво представлявало училището. За него е  достатъчно и едно помещение, в което има катедра за учителя и столчета без облегалки за учениците. Маси няма, дъсчиците за писане са твърди и се поставят на скута. Стените са украсени, както подобава на тази светилища на Музите.

В такава обстановка преподава διδάσκαλος/учител/. Неговата професия, както през цялата античност, е доста скромна, дори презряна, а преди всичко, лошо платена. Всичко това се обяснява с факта, че не изисква специална квалификация. При избора на учители се търсят най-подходящите за работа с деца и на практика всеки, който умее да чете, може да бъде назначен за учител, стигат му детските спомени.(Мару 1958:204-206)

Работата на учителя се състои преди всичко в това да научи децата да четат и пишат. Заниманията обхващат три паралелни курса – училище по граматика, училище по музика и училище по гимнастика. Музиката вече остава на по-заден план, така че най-важните уроци са по граматика и гимнастика.

Денят започва от изгрев слънце, когато децата с педагозите си отиват в палестрата, където прекарват сутринта. След храненето на обяд отиват на урок по четене. Постепенно граматическият урок става все по-важен и е преместен рано сутрин, а за гимнастиката остава късната сутрин.

През елинистическата епоха гръцката година не включва седмична почивка, затова и децата ходят на училище всеки ден. Не съществуват истински ваканции, но учениците почиват по време на различни празници, както градски и национални, така и училищни. Освен това, не учат в дните, когато се провеждат изпити за някои ученици.

Благодарение на многобройните ценни документи – папируси, таблици и късове керамика, намерени в Египет, са направени подробни възстановки на работата в началното елинистическо училище. Основните дейности са четене, учене наизуст, писане и броене. Четенето е от първостепенна важност. Започва се с учене на буквите, следва учене на сричките, после отделни думи, фрази  и накрая свързани текстове.

Азбуката се учи като цяло с названията на буквите, а не с фонетичната им стойност. Овладяването ѝ бележи първото значимо постижение, още повече, че чрез буквите се означават и числата, и музикалните ноти.

Следват сричките, като се учат съчетанията от всяка съгласна с всяка гласна а след това с втора и трета съгласна и така, докато се изчерпят всички възможности.

По-късно идва редът на думите. Започва се с едносричните. Особеното е, че се учат редки думи, които явно не се използват много, само заради изписването им. Квинтилиан споменава тяхното название χαλινοί. Децата трябва да ги учат и рецитират възможно най-бързо.

Накрая се стига до четене на кратки текстове. Четенето им не е лесно поради scriptio continua /непрекъснато изписване/– освен липса на препинателни знаци, думите също не са разделени. Упражненията по четене продължават с подбрани откъси от поетически произведения. Четенето става на висок глас. Освен че се четат, подбраните произведения се учат наизуст и се рецитират.(Мару 1958: 207­-214)

От обучението по четене не можем да отделим обучението по писане. Те вървят ръка за ръка. Децата пишат на таблички, намазани с восък, със стилус, остър от едната страна и плосък от другата за заглаждане на восъка. Обучението по писане протича по същия начин като това по четене – започва се от най-лесното – буквите и се върви към по-сложното – срички, думи, фрази, свързани текстове. Учителят най-напред учи децата да следват със стилуса една по една написаните от него букви.

След това идва смятането. Обучението не си поставя големи цели – преподава се броене, усвояване на цели числа – бройни и редни, а след тях и дроби за навлизане в съществуващата мерна система. Четирите основни математически действия остават за по-късен етап на образованието.(Мару 1958:217-218) Обучението по четене, както Платон го преценява, покрива четири години. Учителят съблюдава старите традиционни методи и по никакъв начин не облекчава работата на децата.

След получаване на първоначалните познания по четене и писане за четири години се преминава към изучаване на класиците на литературата. Този етап може да се определи като средно образование.  Най-напред се изучава Омир, който все така заема първо място и преди всичко „Илиада”.  Както може да се съди по намерените папируси, отразяващи учебната програма, тя се изучава подробно, глава по глава. Следва Хезиод, който в много случаи е познат на децата още от началното училище. Също Аполоний Родоски с неговата „Аргонавтика”.

Запазва се важната роля на лирическите поети. Все така се изучават Алкман, Алкей, Сафо и Пиндар, но също са включени и съвременни автори като Калимах и Епиграматиците.

Накрая идва театърът: Есхил и Софокъл се ползват с известно внимание, но са засенчени от Еврипид. Сред комиците най-важно място се отдава на Менандър.

Поетите запазват доминиращото си положение, но елинистическото училище вече включва и прозата, макар и на второ място. Тук се включват предимно историци: Херодот, Ксенофонт и преди всичко Тукидид.

Всеки образован мъж  познава и ораторите, сред които най-вече Демостен и Исократ, но този материал е по-скоро предмет на действие на ретора, отколкото на граматика. (Мару 1958:227-228)

Как се осъществява всъщност това изучаване на класическите автори? Несъмнено, много повлиява развитието на филологическата наука през елинизма, която се превръща в същностна характеристика на културата. Все пак, обучението започва от

по-лесното и продължава към по-сложното. Първоачално на децата се предлагат резюмета на произведенията или ποιητικάς υποθέσεις, както ги споменава Плутарх. Учителят обяснява с помощта на тези текстове и табла с изображения на героите и събитията в легендите, върху които са изградени произведенията. Въз основа на учебника на Дионисий Тракийски и сведенията у Квинтилиан изследователите очертават основните дейности на учителя-граматик, свързани с работата по текста – διόρθωσις, ανάγνωσις, εξήγησις, κρίσις.

Коригирането διόρθωσις се състои в намирането на еднакви текстове за всички ученици. Следва „изразително” четене ανάγνωσις, както и тълкуване εξήγησις, което е тълкуване на съдържанието и на литературните качества на произведението. Последният етап – преценката κρίσις е морална оценка, т.е. най-важният елемент на литературното обучение е моралното въздействие. (Мару 1958 : 230-231)

Успоредно с литературното обучение върви и обучението по математика,  с което се оформя т.н. εγκύκλιος παιδεία, което според тълкуванията на изследователите би трябвало да се възприема като „общо образование“ или „обща култура”. В този образователен цикъл, освен философията, се включват различни технически дисциплини според различните автори, като медицина, архитектура, право, военно дело.

Около І-ви век пр. Хр., между Дионисий Тракийски и Варон се оформя крайното съдържание на εγκύκλιος παιδεία, каквото да бъде предадено на Средните векове, а именно: трите литературни дисциплини – граматика, реторика и диалектика, и четирите математически дисциплини – аритметика, геометрия, астрономия и музика. (Мару 1958:244-245)

При все това, обучението по математическите дисциплини остава по-ограничено, всъщност като обучение за отбрано малцинство, което ще се отдаде на философско образование. Елинистическото образование в своята цялост остава преди всичко литературно или се съсредоточава най-вече върху езиковите умения на учещите.

Математическите или медицинските познания се считат по-малко или повече за технически умения. Истински образованият човек завършва една от двете форми на обучение, наследени от класическата епоха и определени от Платон и Исократ – философия или реторика.

Доминираща е реториката. Тя оставя своя отпечатък върху всички прояви на еленистическия дух. За повечето учещи висшата форма на образованието означава слушане на ретор. (Мару 1958: 269)

Мнозина по-стари изследователи смятат, че със западането на полиса като държавна форма следва ораторското изкуство също да загуби своите предимства. Наистина, от трите жанра, определени от Аристотел, съвещателна, съдебна и епидейктична реч, първите два отстъпват на заден план с упадъка на полиса, но третата форма – епидейктичната преживява истински разцвет. Тя се развива, прелива в съседните дисциплини, завладява всичко. Отразява се върху развитието на всички прояви на духа – поезия, история, дори философия.

Елинистическата култура е преди всичко култура на красноречието. Реториката от Исократ нататък никога не престава да действа като основна форма на висшето образование.

Другата страна на гръцката култура през елинизма продължава да бъде философията.  Философската култура обаче, се съсредоточава върху отбрано малцинство, духовен елит, готов да положи необходимите усилия, за да се занимава с тази дейност. Елинистическата философия е не само образование, но цялостен житейски идеал, който се стреми да оформи човека в пълнота и изисква висок морал и отдаденост. Така, който се отдава на философията, се откъсва от останалата действителност и най-вече от реторическата форма на културата.

Философското образование се предлага в три основни форми. Първата – в школи, организирани като братство и основани от един учител, чието учение се предава от поколение на поколение чрез ръководителя на школата, избиран от своя предшественик.  Такива са Платоновата  Академия, Аристотеловият Лицей и други, намиращи се предимно в Атина. Втората форма на обучение се предлага от самостоятелни учители, които събират ученици в града, където се установявават, като например Епиктет, който, прогонен от Рим от император Домициан, създава школа в Никопол, Епир. Последната разновидност на философски занимания предлагат пътуващите философи, които говорят пред събралата се публика на площади и кръстопътища, като импровизират в своеобразен непосредствен диалог, откъдето възниква и жанрът на диатрибата. Такива са киниците, а след тях и стоиците.

Философското образование предполага завършен цикъл на средно образование, макар и не всички школи да са особено взискателни към това.  Онези школи, които държат на математическата пропедевтика, в процеса на упадък на научното обучение, трябва сами да предлагат въведение в тези дисциплини – така се случва с неоплатониците.

Истински философските занимания започват с общо въведение, което представя историята на философията като цяло. После следва курс върху учението на съответната школа. Същинското обучение, предлагано от школата, започва едва след това. То има две основни страни. Първо се представят съчиненията на основателя на школата: Платон, Аристотел, Епикур, Зенон, Хризип. Те са обяснявани, като понякога работата става дори филологическа по характер. След това преподавателят говори пряко от свое име и споделя с учениците плодовете на своя труд.

Пълното обучение на един философ трябва да обхване три страни: логика, физика, етика. Много от школите, например стоиците, наблягат на етиката. Стремежът на философията е да постигне лична мъдрост. Повечето философски учения от елинизма се съсредоточават предимно върху личността.