Римската humanitas –претворената от Марк Тулий Цицерон гръцка paideia

Цицерон е онзи, който в своите реторически произведения обобщава оформилата се под влияние на гръцката култура римска образователна система. Той пресъздава с ново римско звучене същността на гръцката παιδεία, превеждайки понятието като humanitas.

Какво всъщност означава παιδεία? В елинската история от бурните промени, породени от софистите, се развили два типа образователна теория. От една страна, научната философия на Платон и Аристотел, от друга страна, реторическата култура, изразена най-добре в творбите и дейността на Исократ. (Гуин 1926:46)

За Исократ реториката е най-благородното познание, изискващо от ученика дълги усилия и много саможертва, но даващо му в отплата знание и практическа мъдрост, необходими за гражданската добродетел. /Isocr. c. Soph. 16-18; Antid., passim; Panath. 30-4./ (Гуин 1926:48) На формулата в исократовата програма τήν τών λόγων τών πολιτκών επιμέλειαν /изучаване на политическа мъдрост и красноречие/ се дължи по-късната елинистическа идея παιδεία. (Гуин 1926:50)

Платон и Аристотел също  попадат под влиянието на тази програма. В “Закони” Платон предлага програма, доста по-различна от тази в “Държавата” – метафизиката не се споменава, математиката е редуцирана /”Закони” 817. Е/. Същото отстъпване пред образованата, но не философска публика се забелязва в програмата на Аристотел: сутрин частни лекции за избрани ученици, вечер публични лекции с не-толкова технически характер за всички желаещи. В образователния речник на Аристотел се развива дуализъм: φιλοσώφια за метафизичната страна на обучението, παιδεία  за по-популярната страна. (Гуин 1926:51)

През елинистическата епоха се появява божеството Пайдея като илюстрация на процеса на възприемане на исократовия идеал. Παιδεία означава за гърците не само пътя на образованието, но цялата елинска култура, всичко онова, което ги обединява и отличава.

Гръцките образователни идеи проникват в Рим най-напред чрез личности като Полибий. Той е смятан за главна интелектуална връзка между Гърция и Рим на своето време. Полибий е високо образован елин, родом от Мегалополис в Аркадия. През167 г. пр.Хр. е изпратен като заложник в Рим, където неговата образованост е високо оценена. Получава достъп до домовете на високопоставени римляни като Емилий Павел Македонски, победител в Третата Македонска война. Полибий обучава синовете му Фабий и Сципион Емилиан. Така той става съветник на Сципион и свидетел на неговата победа над Картаген през 146 г. пр.Хр. Полибий е известен с творбата си “Истории”, в която разглежда възхода на Рим като военно-политическа сила в Средиземноморието.

Друг виден грък, способствал за културното влияние на Гърция над Рим, е философът-стоик Панеций. Представен на Сципион, той заминава с него в Рим, където развива активна дейност за представяне и разпространение на стоическата доктрина и гръцката философия като цяло.

Тези изявени гръцки културни дейци имат значително влияние върху елинофилски настроените римски политици и мислители от това време. Гръцката култура се разпространява чрез образованието, което гърците донесли и постепенно се оформя понятието, което Цицерон представя в своите творби като humanitas. Ранното римско образование следва традициите на mos maiorum, а гръцкото е наричано παιδεία.

Когато римляните започват да използват humanitas като свой еквивалент на παιδεία, произходът на думата от homo прави очевидна фундаменталната разлика във възгледите. Institutio означава обучение, а educatio –домашно възпитание.  Humanitas внася в римския идеал за култура нотка, която отсъства в по-интелектуалния гръцки идеал: идеята за човешко достойнство и съчувствие. Homo sum, humani nil a me alienum puto/Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо./Теренций  Aфер/.(Гуин 1926:57-58)

Елинистическият идеал за култура, основана на занимания с литература, реторика и философия, е напълно възприет в Рим около средата на втори век пр.Хр.

Гракхите са първите, които използват оръжието на гръцката реторика за демократичната кауза. Римските демократи обаче, скоро започват да гледат на гръцкото образование като на лукс. Марий е необразован.

Светоний в De claris rhetoribus вмъква текстовете на два закона срещу новите школи по гръцка философия и реторика: през 161 г. пр.Хр. senatus consultum гони всички учители по философия и реторика от Рим, а през 92г. пр.Хр. едикт на цензорите Гней Домиций Ахенобарб и Луций Лициний Крас Цицерон казва в De Oratore, че Плоций Гал е първият, който преподавал реторика на латински. Светоний цитира негово писмо, в което Цицерон казва, че всички ходели при Плоций Гал и той е разочарован, че на него не му позволили.

Между 86 и 82 г. пр. Хр. неизвестен ученик по реторика написва на латински учебник по реторика за своя приятел Г. Херений, Ad Herennium. В увода към І книга се казва, че гръцките учебници са педантични и непрактични, не се споменават гръцки автори никъде, историческите примери са от римската история.

Отклонен от школата на Плоций Гал, Цицерон учи другаде. В Brutus разказва за ранното си образование. Той слуша Крас, Антоний, Сулпиций, Кота, младия Хортензий  на върха на славата им.

Плутарх разказва, че най-ранната мечта на Цицерон е да стане поет /Plut. Cic.2/. После учи при поета Архий. Силно влияние му оказва Л. Елий Стилон – първият велик учен на Рим и учител на Варон. Философия пък най-напред му преподава Федър, който e епикуреец.

В de Oratore Цицерон заявява, че юриспруденцията е римското съответствие на гръцката философия. След Федър негов учител по философия е стоикът Диодот.

Решителният импулс идва от другаде. Митридат завладява Атина. Школите са разтурени и няколко философи търсят убежище в Рим. Филон от Лариса е глава на Академията. Цицерон го слуша и се ентусиазира. (Гуин 1926:69-71)
Аристотел е първият философ, преподавал реторика. Това не се харесва нито на Платон, нито на Исократ. Практиката му е възприета от късните перипатетици, а после от стоиците, които смятат, че единствено мъдрецът може да притежава и разкрива всички форми на знание. Стоиците за разлика от перипатетиците се интересуват само от формалната страна на реториката. Цицерон се оплаква, че те пренебрегват практическата работа по намиране на теми /inventio/ в полза на абстрактни дефиниции. Обратната връзка съществува между школите на Платон и Епикур – съгласие в практиката, а различие в теорията. Платон смята, че  реториката е вредна. Епикур я намира за истинско познание, но неговата система прави хората безразлични към политическия живот.

Карнеад е оригинален и могъщ мислител, но влиянието му се дължи предимно на бляскавата му диалектика. Лекциите му в Рим през 155 г. пр Хр. се помнят заради бляскавия му реторически стил. Филон от Лариса е подобен на Карнеад.

Цицерон е повлиян от убедителното красноречие на Филон. Бъдещият оратор заминава в Атина, където учи философия в Академията,  а реторика при Деметрий от Сирия. После в Азия  има четирима учители по реторика. Родос става върхово изживяване за младия Цицерон. Молон от Родос, учителят му по реторика,  му помага да изчисти стила си от излишъци и словоохотливост. Трябва там също да среща Посидоний – прочут стоически философ. Посидоний е ученик на Панеций, еклектик, с брилянтен стил.

Получил висшия курс на образование в Гърция, Марк Тулий пренася в своите речи, реторически и философски творби многообразието на гръцката мисъл в латински изказ. Неговите произведения и творбите на големите поети от епохата на Август полагат основите на изобилието на латинския език.

За това, не без основание, британският изследовател на античността Обри Гуин казва, че историята на римското образование до голяма степен е историята на цицероновото интелектуално израстване, зрелост и влияние. В неговата лична образователна история се събират влиянието на древната римска традиция и гръцката интелектуална издигнатост. А в неговите творби, посветени на опаторското изкуство, получават ясно формулиран израз зрелите идеи за същността и целите на римското образование.

Цицерон публикува ученическите си бележки като основа на De Inventione. Но най-значимото  му произведение с оглед на историята и теорията на образованието е De Oratore, публикуван в 55 г. пр.Хр. Две години след завръщане от  изгнание Цицерон се обръща към реториката и стария си интерес към проблемите на образованието. De Oratore е много повече от учебник по реторика или есе върху висшето образование. Този диалог представя зрели възгледи за гръко-римската литература, философия, политика. (Гуин 1926:77-79)

Предвиден като есе за ораторското изкуство, диалогът е ангажиран преди всичко с реториката.  Може да бъде обявен за програма на оратора за образователна реформа. По-късно Цицерон развива програмата си в Brutus и Orator, но De Oratore съдържа същността на тяхната доктрина и е най-пълно изложение на цицероновата образователна теория.

В предговора към ІІ книга се разглежда римското образование в училищата, наречено puerilis institutio.

Цицероноватa теория на образованието включва и висш курс – politior humanitas / de Or. Ii.72/.(Гуин 1926:80-82)

Нищо не се казва за началното образование. Теоретично Цицерон би следвало да се съгласи с Катон, че обучението на детето в началото е задължение на родителя. В “Тускулански беседи” бащата е поставен след дойката и преди училищния учител в списъка на хората, които влияят на детето с преподаване и пример.

Интересът на Цицерон към образованието започва с училищата по литература и реторика. Латинската словесна практика прави разлика между  ludi magister/ litterator/ γραμματιστής, който преподава четене и писане и учителя по литература grammaticus / γραμματικός, който преподава прозаично съчиняване и поезия, както и граматика. (Гуин 1926:83-84)

Според Светоний първите училища по литература в Рим датират от ІІ век пр.Хр. В De Oratore става ясно, че в Рим се учат още много предмети по образеца на гръцкото училище.  Много извори за εγκύκλιος παιδεία. Цицерон не използва термина, но говори за artes liberalеs или liberalis disciplina / de Or.i. 72; ii.162, iii. 127/. Целта на artes liberalеs била не да даде подробни знания, а общи принципи. Цицерон казва, че е различно да бъдеш artifex в което и да е ars и да знаеш достатъчно за целите на ежедневието.

Цицероновото puerilis institutio може грубо да бъде приравнено към гръцкото

εγκύκλιος παιδεία.

Цицерон употребява rhetor често в другите си произведения, но в De Oratore – magister dicendi и дори се извинява за употребата на rhetor.

В De Oratore Крас определя задълженията на Grammaticus:

–in grammaticis poetarum pertractatio, historiarum cognitio, verborum interpretatio, pronuntiandi quidam sonus./ De Oratore, І.187/.

да коментира поетите, да преподава история, да обяснява значението на думите, да демонстрира правилно ударение и произношение

В този ред на мисли изниква въпросът: на кой език се четат авторите  в тези училища по литература?

Цицерон не отговаря на този въпрос. По всичко личи, че доминира гръцкият.

At vero nos, docti scilicet a Graecia, haec a pueritia et legimus et ediscimus, hanc eruditionem liberalem et doctrinam putamus./Тusc. II.27/

Ние обаче по примера, разбира се, на Гърция четем и изучаваме тези творби още от деца и смятаме това за достойно обучение и възпитание.

Към задълженията на граматика Цицерон включва pronuntiandi quidam sonus/произношение/.

Фразата се отнася главно към четенето на глас и декламацията, но Цицерон може да има предвид и начални упражнения по реторика. В ранния етап на гръко-римското образование учителят по литература преподава и реторика и това важи за Рим до І век сл.Хр. включително/Quint.ii.1, 3-6/. Цицерон говори редовно за grammatici и rhetores като отделни професии.

От De Oratore става ясно, че Цицерон смята реториката за част от puerilis institutio/ De Oratore / i.163. 244; ii 100; iii 38/ (Гуин 1926:96)

Ego enim sum is, qui cum summo studio patris in pueritia doctus essem et in forum ingeni tantum, quantum ipse sentio, non tantum, quantum [ipse]forsitan vobis videar, detulissem, non possim dicere me haec, quae nunc complector, perinde, ut dicam discenda esse, didicisse; quippe qui omnium maturrime ad publicas causas accesserim annosque natus unum et viginti nobilissimum hominem et eloquentissimum in iudicium vocarim; cui disciplina fuerit forum, magister usus et leges et instituta Populi Romani mosque maiorum/De Or. Iii.74/

Аз още в детството си получих превъзходно образование благодарение на моя баща и проявих на форума един  скромен по моя преценка талант, далеч не тъй блестящ, както си мислите.  Не  мога да кажа, че съм овладял всичко, което обхванах в беседата си, така както искам да го овладеете вие. Причината е, че се заех с обществени дела по-рано от всички други и едва двадесет и една гочишен призовах на съд един изключително знатен човек, блестящ оратор. Та моята школа бе форумът, а учители ми бяха опитът, писаните и неписани закони на римския народ и обичаите на предците.

Според Цицерон съществуващите училища по реторика причиняват повече вреда, отколкото полза. / De Or.І, 94; ІІ, 1-4; ІІ, 75/.

De Inventione и Ad Herennium показват, че гръцката реторика става формална и схоластична.  Двете творби се основават на “Реторика на Хермагор”, за която говори

Квинтилиан /І.О., ІІІ, 1, 16/, но днес не е запазена. Хермагор процъфтява около средата на ІІ век пр.Хр. Тогава преобладава стоическото влияние в гръцката мисъл и Хермагор трябва да е учил при такъв учител.  Аристотел основава теорията си на реториката на онова, което е намирано като полезно за практическото красноречие. Хермагор  извежда теорията си от абстрактна дефиниция на намирането на темата-материя /ζήτημα/, изчислява място за всеки дял на речта, може да каже къде да се сложи отклонение, къде емоционален призив и почти нищо не казва за различните стилове красноречие. В резултат на тази теория настъпва промяна в стойността, давана на различните типове красноречие.  Аристотел предпочита съвещателната реторика. Хермагор преобръща реда – за него на първо място е съдебната реторика.  Цицерон говори предимно за causae/controversiae – по Августово време/, малко или нищо за quaestiones /suasoriae/.

При всички слабости на гръцката реторика по негово време Цицерон я смята за чудесно обработена и логична наука и смята, че не би могъл да усъвършенства гръцката реторическа техника. /de Or. i.23, 145/.(Гуин 1926:97-99) В De Oratore Цицерон казва, “че никога никой мъж не е станал велик оратор, ако не е съчетал реториката с всички други клонове на познанието” De Or. ІІ, 5/.

В началото на диалога Цицерон включва всички области на познанието / de Or.І, 45-73/, но постепенно свежда необходимостта до три предмета: история, юриспруденция и философия. Той обръща специално внимание на историята.

Развива теорията за doctus orator, като представя изисквания преди всичко към изучаване на психология, етика и политика.

Това е humanitas: цицероновият doctus orator трябва да е изучавал литература, реторика, история, право, философия.  Humanus  се повтаря почти на всяка страница на De Oratore. (Гуин 1926:118-122)