ОБРАЗОВАТЕЛНАТА РОЛЯ НА ВЪЛШЕБНИТЕ ПРИКАЗКИ В НАЧАЛЕН ЕТАП

Приказките са част от духовната култура на всеки народ  и от наследството на естетическите ценности на човечеството като цяло. Светът на приказките носи в себе си богатството от образи и идеи, теми и сюжети, а така също и житейска мъдрост, натрупана през вековете. Чудният, привидно наивен свят на приказките, който неочаквано се разкрива пред погледа ни е твърде сложен и дълбок. Той може да ни отведе на дълго и интересно  пътешествие из незнайните пътеки на нашето богато и чисто въображение. Малко тъжни, малко весели, изпълнени с доброта, любов и вълшебство, приказките са любимо четиво за малки и големи. Предавани от човек на човек, от поколение на поколение, от народ на народ, приказките странствали по целия свят. Събирали мъдростта на хората, за да не се забравя това, що са преживели, препатили и премислили. В ония далечни времена приказките станали учебник за справедливост и красота, борба срещу злото и тираните. Те били миналото на народите, тяхното духовно наследство и памет, които се съхранили през най-тежките години на робство, природни бедствия и национални нещастия: те опазили националността и езика на хората. Те били мечта за по-добър живот, мечта на човека да разговаря  с цветя и птици, да полети във въздуха, да стъпи на Луната и на звездите, да проникне в морските дълбини.

Що е приказка и има ли тя единна терминология, стройна класификация? Пъстротата и многообразието на приказния материал, различните постановки на изследователите не дават точно определение на приказката. Още през 1680 г. французинът Ришле определя приказката по-скоро като шеговито и остроумно разказно приключение. Д. Дидро в я разглежда като повествование, което не почива на истината. Според Владимир Чичеров  „Под народни приказки разбираме устно повествователно художествено произведение с вълшебен, авантюрен или битов характер, което съдържа измислица и се разказва с възпитателни или развлекателни цели“ (Проп  2001).

В. П. Аникин твърди, че  „приказките са колективно създадена и колективно запазено от народа устно епическо повествование в проза с такова съдържание, което изисква пълно или частично използване начините на неправдоподобно изображение на действителността и по силата на това прибягват до фантастична измислица, разнообразните и традиционните начини, на която без да се повтарят в кой да е жанр на фолклора, се създават в продължение на векове в тясна връзка с народния живот и се намират в първоначална връзка с митологията“ (Проп   2001).

Според З. В. Померанцева „Приказката е един от основните жанрове на устното народно-поетическо творчество, епическо, предимно прозаическо, художествено произведение с вълшебен, авантюрен или битов характер, с ориентация към измислица (Чакъров  1977).

Един от големите български фолклористи М. Арнаудов твърди, че приказката е разказ, нахвърлен с поетическо и магическо въображение; история, която е  необвързана с историята от реалния живот, която се слуша дори когато я намират за невероятна.

Друг наш фолклорист П. Динеков,смята, че  „приказката е устно повествователно, епическо народно произведение с вълшебен, приключенски или битов характер, с възпитателна или развлекателна цел“ (Борисова  1994).

Приказките според героя на Елин Пелин не са ненужна лъжа и „бабини девитини“, а истинско творчество, напълно оправдано в своето предназначение. „Това е приказка, разбираш ли?  […] Защо ти е истината? Да взема да разправям за нас, голи голтаци, дето сме тръгнали с коси на рамо и с просеник в торбата да бием път цяла седмица по Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина: ама защо ми е тая пуста истина?“ Възразено му било, че чудноватите работи, за които се разказвало не били никому нужни. „Чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш. И току виж, че чудноватото започва да ти се струва истина“ (https://chitanka.info). Големият писател разбира съвсем правилно антонимията действителност–измислица и ако сам той стига в разказите  и повестите си до последователен реализъм, това не означава, че той би отрекъл чудните приказки като творчество, дълбоко обосновано в копнежите на простия и страдащ народ.

Навсякъде от два века насам са записани и продължават да бъдат записвани приказки на изостанали или напреднали в развитието си народи, приказки с най-различни сюжети и с най-различен стил. Когато в началото на XIX в. се пробужда жив интерес към този род творчество, възниква теорията, обоснована от Братя Грим, че поразителното сходство между приказките на сродни народи в Европа се дължи на прастарата митология, известна на древни гърци и римляни, а също и на родствените там народи от германско, славянско и друго потекло. Приказките в очите на Братя Грим представляват последен отзвук от вярванията и преданията за богове, богини и разни демонични същества, загубили вече смисъла си за новите векове: сюжетното родство между приказките се основава на племенното или националното родство на народите от общо индоевропейско потекло. Възникнали в Древния Изток или в Средновековна Европа, вълшебните приказки стават ръководство за възпитание на младия свят, урок по морал.

Всичко странно и невероятно в чудните приказки не изключва известен реалистичен момент, нещо от наблюденията и преживяванията от обикновения живот не подлежи на съмнение. Основното, същественото в чудните приказки е тъкмо това, което ни откъсва от всекидневния опит, от всичко положително в познание и мисъл и ни отвежда в омагьосания свят на свръхестественото, на невероятното, плод на волна измислица, дошла в противоречие с всичко, което опитът ни дава. Тъкмо нереалното, фантастичното, дошло в угода на блянове, надежди неудоволетворени в живота около нас, е същинското съдържание на голям брой приказки, тъй занимателни всякога, когато се намери добър разказвач. Градежът и тематиката на приказките, пренесли ни в царството на чудесата от „едно време“ не отговарят на онази логика на мисълта и на онова чувство за безукорна правда, която бива за момент забравена, когато навлезем в събитията, вълненията и илюзиите на чудните приказки.

Вълшебната  приказка и вълшебството

В „Речник на литературните термини“ можем да открием термина  „phantasia“ – въображение (Беров  2003). Вид народни приказки, в които се разказва за необикновени приключения и герои. Фантастичните приказки са едни от най-странните, те водят началото си  още с народната митология. Фантастичните образи разкриват първобитни и наивни представи за природата и света.

Хората, заобиколени от враждебни същества и непознати явления се стремят да проникнат в природни тайни, мечтаят да подчинят и използват природни сили. Обикновено краят на фантастичните приказки е оптимистичен – утвърждава се увереността на народа в собствените му сили. Народният мироглед определя за положителен герой човека от народа. Много вълшебни приказки изтъкват победата на доброто над злото. Типични за този вид са образите на фантастични същества (хали, змейове, дяволи) и необикновени предмети (шапка невидимка, жива вода, вълшебна свирка, хвърковат кон, самотъчащ стан и др.). В качеството на тези предмети са вложени смелите мечти на хора от народа.

И тук е уместно да кажем, че нито разказвачът, нито слушателят вярват във вълшебствата описани в тези истории. Отдавна вече никой не вярва във вещици и змейове, във феи и дяволи, но всички сме удивени от тези произведения на изкуството, носещи естетика. Факторите, които обуславят естетическото му въздействие са сюжета, приказните   (вълшебни) елементи, структурата и езика на текста.

Самият факт, че вълшебните приказки могат да бъдат под формата на устно творчество обуславя, че техният сюжет не е постоянен: той може да се стеснява, да се разширява, обогатява се, преплита се с елементи от други приказки. Движейки се в пространството и времето – от континент на континент, по пътя си намират нови мотиви, други цивилизации с техни култури и ги асимилират според свои закони. Приказните елементи са много по-стари от вълшебните приказки и именно подредбата на тези елементи и вълшебства (типично за чудната приказка) я създават.

Според унгарския изследовател и съставител на сборници с народно творчество Янош Хонти приказните вълшебни елементи са героите, мястото на  действие, ситуации, вълшебните предмети и чудните случки. Подредбата на тези елементи създава структурата на вълшебната приказка. В съзнанието на хората жанрът на чудната приказка се определя от чудото, фантастичното. Изградено от противоречия и единство на света (живот и смърт, ден и нощ, светлина и мрак, студено и топло, добро и зло, богатство и бедност, истина и лъжа) определя структурата, основаваща се на противоположности.  Действието е симетрично подредено, в центъра на което е борбата между два противоположни, дори враждебни елемента.

Времето и действието  в приказката се характеризира с думите „Имало едно време“, от което можем да обобщим, че тя винаги съществува във времето на разказвача. Тя събира миналото и настоящето на човечеството в едно постоянно сегашно време. Разкрива всеобщите човешки проблеми от несгодите на принцове и скитници, вижда своите собствени несгоди, а от сполуките на героите черпи сили за всекидневните си битки.

Днес вълшебната приказка  е любим жанр на децата, защото справедливостта в нея ги освобождава от пълната им зависимост в света на възрастните – поне в онези мигове, когато слушат чудните истории.