ОБЩУВАНЕТО КАТО СОЦИАЛНО-ПСИХОЛОГИЧЕСИ ФЕНОМЕН
Учител Даниела Димова – ДГ „Иглика“ , гр. Хасково
Резюме: Общуването като една от най-важните форми на социалното взаимодействие е многостранен процес с различни аспекти и сфери на проявление.
В съвременните изследвания общуването се определя като комплексно социално явление. Може да се посочи също така, че общуването, дейността и обществените отношения са взаимно свързани. Това изисква задълбочено изследване на този феномен на философско, социологическо, психологическо, педагогическо и други конкретни равнища.
Отделните автори правят опити да разглеждат общуването върху повече от една плоскост – като личностно отношение, и като обществено отношение. Тъй като общуването се проявява като индивидуализирана форма на обществените отношения, като тяхна личностно-психологическа конкретизация, то притежава относителна самостоятелност. Общуването предполага както общата мисловна схема на разбирането, така и различията между субектите на процеса. В процеса на общуването социално значимите модели се актуализират и придобиват някаква вербална или от друг знаков тип общовалидност.
Ключови думи: педагогическо общуване, човешка жизнена дейност, междуличностни отношения, взаимодействие с обществото, комплексно социално явление
Общуването е сложен социален феномен, който е присъщ на всички човешки дейности. В съвременното общество различните форми на екзистенциалното и на официалното общуване са важен елемент на човешката жизнена дейност, необходимо условие за формиране на личността, за социализацията на всеки индивид. То е необходимо и задължително условие за съществуването на обществото като система, доколкото е атрибут на всяка човешка дейност и служи за свързване на елементите в тази система. Чрез общуването и в процеса на общуването човек едновременно се формира и реализира, познава не само другите, но самия себе си. Специфично за „общуването – диалог” е, че участниците се проявяват едновременно като субекти и обекти. Обикновено при симетричното общуване периодично се сменят социалните роли, или – докато единият говори (т.е. е субект), другият го изслушва (т.е. е обект), а след това се реализират обратно. При асиметричното общуване единият от общуващите по-продължително време е субект (учител, родител), което води съответно до намаляване времето на активно участие на другите да общуват (дете, деца). Този вариант целенасочено се използва само в определени ситуации при възпитателната дейност, като особено е важно да се спазва мяра в прилагането му, тъй като в противен случай е налице непълноценно общуване.
М. И. Лисина в своята публикация “Проблемы онтогенеза общения” – М., 1986, определя общуването по следния начин: “Общуване – взаимодействие между двама или повече хора, насочено към съгласуване и обединяване на техните усилия с цел уреждане на отношенията им и постигане на общ резултат”. От тук става ясно , че под “взаимодействие” се разбира сумата от две активности , две активни въздействия. В тази дефиниция напълно отсъства ценностната сфера. По – нататък М. И. Лисина пояснява, че “мотивът – това е материализирана потребност”. С това се утвърждава потребностен редукционизъм. Нещо по – лошо, целите се свеждат до “резултат” (неспецифична цел за общуване между личности) , а самата личност се свежда до лице, т.е. общуването се разглежда като безличностно поведение в сферата на съвместната дейност. Наистина и тук общуването може да интервенира, но “резултативността”, ролевите правила и алгоритми са на преден план , поради концепция, редуцираща общуването до разновидност на дейността (Иванов, Ст.,2004).
За Г. Андреева, природата на междуличностните отношения може да бъде разбрана правилно, ако те не се поставят на едно равнище с обществените отношения, а се разглеждат като особен вид отношения, възникващи вътре във всеки вид обществени отношения, т.е. междуличностни отношения има във всеки вид обществени отношения – икономически, социални, политически, идеологически, те опосредстват въздействието на по-широкото социално цяло върху личността. В крайна сметка междуличностните отношения са обусловени от обективните обществени отношения, но те зависят от съзнателната воля и целите на индивидите, като среща на социалното и психологическото.
Макар че в крайна сметка съдържанието на междуличностните отношения е определена социална дейност, то тяхната същност остава до голяма степен скрита, защото тя се възприема по различен начин от участниците в тях. Най-важната специфична характеристика, отличаваща междуличностните от обществените отношения е тяхната емоционална основа. Ето защо междуличностните отношения могат да се разглеждат като фактор за психологическия климат на групата. Емоционалната основа на междуличностните отношения означава, че те възникват и се формират върху основата на определени чувства на хората един към друг. Емоционалната основа на междуличностните отношения включва и трите вида емоционални прояви – афекти, емоции и чувства.
Като конкретизация, споменатият автор дефинира три условни равнища в дескрипцията на цялостния процес „общуване“ /Психология влияния, 2000/.
А. Междуличностна перцепция
Перцептивната страна на общуването означава процес на възприемане и взаимно познание на партньорите върху основата на взаимното разбиране.
Отначало под „социална перцепция“ /Джеръм Брунер, 1947/ се разбира социална детерминация на перцептивните процеси, впоследствие този термин се възприема като процес на възприемане на т.нар. „социални обекти“ – хора, социални групи, по-големи социални общности.
Според Г. Андреева /Психология влияния, 2000/ е „целесъобразно да се говори не въобще за социална перцепция, а за междуличностна перцепция или междуличностно възприемане“ /с. 116/. Това по-широко разбиране на понятието е обусловено от възприемането на специфичните черти на другия и като физически, и като поведенчески характеристики. Общуването като възприемане на другите хора означава способност да се види това, което става в процеса на общуване. Колкото по-точно е възприятието на партньора и ситуацията, толкова по-адекватна е ответната реактивност към него. Представата за другия в процеса на общуване се формира в рамките на т. нар. „ситуационно присъствие“ (В. Илиев. Общуването, същност, динамика и развитие, 2003), свързано с конкретната ситуация на диалог в контекста на психологически и поведенчески детерминанти.
Психологическо присъствие е комплексна категория, изразяваща цялостното излъчване на личността като психо-физическо участие на определен човек в конкретна ситуация и е свързано със самопрезентацията пред събеседника, която от своя страна изразява равнището на развитие на самосъзнанието. Осъзнаването на себе си чрез другия включва две страни: идентификация и рефлексия. Идентификацията, буквално означаваща отъждествяване на себе си с другия, изразява емпиричния факт, че най-простия начин за разбиране на другия човек е уподобяването с него чрез желание за поставяне на мястото му. В този план, налице е тясна връзка между идентификацията и емпатията, която описателно също се разбира като особен начин за разбиране на другия. Емпатията е „ефективно разбиране“ и емоционалната й природа се проявява в ситуация на общуване, свързана не толкова с „обмисляне“, колкото с „почувстване“. При поведенческото присъствие най-важно значение имат вербалното /начин на говорене, речников запас, стил на изразяване/, невербалното /зрителен контакт, изражение, поза/ и ритуалното присъствие /набор от социално приети образци на поведение – обноски и етикет/.
Б. Комуникация
Комуникативната страна на общуването се изразява в активна обмяна на информация между индивидите и е свързана с няколко акцента:
1. Интерсубектен процес на взаимен анализ на цели, мотиви и нагласи, потребности и претенции;
2. Взаимно влияние и аргументация на страните, в резултат на което се променя типа на отношения между партньорите;
3. Равнище на сходство на системата за кодиране и декодиране на информацията. Комуникативното влияние като резултат от обмяната на информация е възможно тогава, когато комуникаторът (човекът, подаващ информацията) и реципиентът (човекът, приемащ информацията) притежават единна или сходна система за кодиране и декодиране на самата информация, което определя възможността за взаимната смяна на местата в процеса на общуване. От гледна точка на фамилните интеракции този конструкт може да се преведе чрез сентенцията „Всички семейни членове трябва да говорят на един език!“.
4. В условията на комуникацията могат да възникнат специфични комуникативни бариери от социален или психологически характер – социални, политически, религиозни, професионални различия – можещи да породят различна интерпретация на едни и същи понятия и събития и съответно, различно светоусещане.
В контекста на индивидуалните особености и различия евентуалните комуникативни бариери са свързани с различните потребности и претенции на индивидите. Потребността е обективната или субективна вътрешна необходимост за удовлетворяване на физиологическа или психологическа нужда. Равнището на претенции е елемент в мотивационната структура на личността и е свързано със степента на активност и избора на поведение. То оказва значително влияние върху мотивацията от гледна точка на нейното повишаване при успех и съответно, намаляване при неуспех. Равнището на претенции е свързано с „Аз-образа“, който определя избора на цели, роли и модели на поведение. Целеполагането се извършва върху основата на прогностичното самооценяване, което е резултат от съпоставянето на целите със собствената компетентност. Високата самооценка обуславя по-високото равнище на претенции, а задоволяването на това равнище предполага още по-висока самооценка.
Демонстрираните претенции дават възможност за прогнозиране на вероятностното поведение на човека (детето) в определена ситуация. Представата на детето за себе си се формира приоритетно в процеса на общуване с другите хора и колкото по-реалистична е тяхната оценка на поведението му, толкова е по-адекватна неговата самооценка, което води до високо равнище на ориентация и адаптивност. Удовлетворяването на материалните и духовните потребности в периода на детството е от съществено значение за формирането на личността и изграждане на адекватна самооценка в контекста на съобразяване на претенциите към другите със собствената компетентност и техните потребности и претенции.
В. Интеракция
Общуването никога не може да бъде едностранно, във всяка комуникация реалния или въображаемия събеседник също оказва влияние върху общуващия, т.е. то е интеракция. Интерактивната страна на общуването се изразява в организацията на взаимодействието между индивидите по посока на тяхната съвместна дейност, т.е. не само в обмяната на знания и идеи, но и на действия.
В директния контакт се проявяват някои характеристики и особености на общуването, които са основа за разбирането му като интеракция
1. Ситуационен характер: Всичко се случва в определената ситуация. Тя обхваща участниците в общуването и техните индивидуални личностни характеристики, времето и мястото на междуличностното взаимодействие.
2. Контекст: Разговорът има определен смисъл и действията на участниците са подчинени на определени цели.
3. Относителност: Конкретното общуване е част от цялостната реалност, която постоянно се обновява.
4. Нестрог детерминизъм: Незначителни причини в хода на взаимодействието могат да предизвикат големи последици, и обратно.
5. Наблюдателност: Общуването между двама може да бъде наблюдавано от трети човек, който става съучастник във взаимодействието.
6. Активност: Общуването е изпращане и получаване на съобщения, вид активност. В един разговор човек може да мълчи и пак да проявява активност, като слуша и реагира на съобщенията на отсрещната страна.
7. Адекватност: Точността и обективността определят качеството и характера на взаимодействието, като непрекъснато се прави оценка на акта на общуване.
8. Динамика: Важен момент е преминаването от рационално към емоционално отношение, защото общуването е поредица от външни и вътрешни „пулсации“.
9. Релаксация: Завършеността на ситуацията дава по-ясна картина. Намаляване на неизвестността и несигурността относно човека отсреща.
10. Филтриране: Филтрират се нашите предварителни нагласи, стереотипи и предразсъдъци, за да се изгради представата и оценката за събеседника.
В рамките на различните психологически и педагогически изследвания се дават различни аспекти и интерпретации на понятието общуване, където то може да се срещне като идентифицирано с понятието комуникация, или пък само като междуличностно общуване, а също така като осъзнато въздействие, като защитен механизъм и др. Независимо от различните трактовки на общуването единодушни са специалистите, че то има три важни страни – комуникативна, интерактивна и перцептивна. [4]
Заключение
Общуването има статут на методологически проблем при общофилософското му разглеждане като дейност, в процеса на която се актуализират всички обществени отношения. В този процес се включват всички фази на подготовка, създаване и предаване на съобщението посредством заявения комуникационен канал.
Чрез общуването се овладяват ценностни ориентации, получава се разностранна информация за околната действителност, осъществява се взаимодействие и сътрудничество, в хода на което общуващите влияят един на друг, опознават се и постигат взаимно разбиране. В общуването личността едновременно се формира и реализира. То й дава възможност да оформи представата си за собственото „Аз“, върху основата на оценките на другите и на собствените си преценки.
Стига се до извода, че пълното изследване на феномена общуване може да се осъществи само върху основата на интегрирането на различните подходи – философския, психологическия, социологическия, социално-психологическия, педагогическия, социално-педагогическия.
Литература: