Общуването – основна част в изграждането върху личността на детето
Даниела Трендафилова Карабова – ст. учител в ДГ „Родопчанче“ – гр. Смолян
Резюме
Детската градина е мястото за обучение и социализиране на детето за предучилищна подготовка, но заедно с родителите са тясно свързани в обща цел – да възпитат и отгледат децата в една благоприятна и позитивна среда с екипна работа по между си. В статията се проследява общуването като основна форма, ролята на родителя и учителя за личностно и социално развитие на детето, майчиното и бащиното отношение в определените моменти от развитието на неговата личност. Описват се и патологии, засягащи подрастващите деца.
В общуването ние задоволяваме много от нашите потребности. Без другите, потребностите от доверие, сигурност, любов, топлина и признание биха останали незадоволени. Радостта и щастието, които търсим е немислимо без другите. За силата на общуването можем да съдим, когато загубим близките. Чувствата на тревожност, угнетеност, несигурност и самота в много от случаите са свързани с продължителните раздели и загуби. Общуването с другите ни помага да открием смисъла на нашия живот. (Стаматов, Минчев, 2003,347)
На първо и най-важно място, както в семейна така и в социална среда е общуването. Чрез него могат да се изразят емоции, чувства, нужди.
В нашето съвременно общество много бързо компютърните технологии изместиха пълноценното общуване между хората. Като цяло това е пагубен момент който указва влияние не само върху социалните връзки между хората, но и върху тяхното психологическо развитие. Най потърпевши са малките деца, защото в семействата се наблюдава все по –малко взаимодействие между родител – дете. Загрижени за икономическото оцеляване и благополучие родителите за съжаление оставят на по-заден план общуването и възпитанието на децата си или прехвърлят задълженията си дори и част от отговорностите на педагозите от детската градина. Именно родителят е този, който е модел на подражание за детето си, неговата роля на първо място е да обича безусловно своето дете, след това да взаимодейства с него, като в това взаимодействие го учи на здрави граници, правила, емпатия емоционална интелигентност, ценности и начин на мислене, защото, когато детето се чувства прието в семейството с неговите положителни и отрицателни страни, когато се чувства обичано и му се дава право да греши, то се учи, става по-самостоятелно, учи се да поема отговорности и да се справя с живота. Изгражда увереност и самочувствие, което за съжаление в днешно време липсва на голям процент от децата.
Общуването е на първо място в семейната среда и най-важно, след като има добра комуникация, която в последствие се изразява чрез социална и емоционална интелигентност детето се справя много по – добре в обществото.
За да разберем ролята на майката и бащата се налага да се изяснят съществените качествени разлики между тях.
( Фром,2000:66стр.) Майчиното и бащиното отношение отговарят на собствените потребности на детето. Рожбата се нуждае от безусловна майчина любов и грижа във физиологичен и психичен аспект. След навършване на 6г. детето започва да изпитва нужда от обич на бащата, от авторитета и ръководството му. Ролята на майката е да му гарантира сигурност в живота, а на бащата да го учи, да го насочва, за да се справя с проблемите, пред които го изправя обществото. В идеалния случай майчината любов не се опитва да ограничи растежа на детето, не поощрява неговата безпомощност. От нея се изисква да има вяра в живота , а следователно да не прекалява с безпокойствата си около детето, за да не го ,, зарази“ с тревогите си. Част от живота и трябва да бъде посветен на желанието детето и да стане самостоятелно и да се отдели от нея. Бащината обич трябва да се ръководи от принципи и очаквания. Тя трябва да бъде въздържана и толерантна, а не заплашителна и авторитарна. От нея се изисква да осигурява на растящото дете засилващо се чувство на компетентност и да му създаде условия да се превърне в самостоятелен авторитет отделен от баща си.
Детската градина е тази, която е първа като социална институция, в която попада детето извън дома. Именно на нея се пада отговорността да създаде ефективното и реално сътрудничество със семейството. Макар че семейството и детската градина са две различни системи по структура и методи на педагогическо взаимодействие, те са тясно свързани в обща цел – да възпитат и отгледат децата в една благоприятна и позитивна среда с екипна работа през цялата година.
Днес детската градина е отворена към проблемите, касаещи семействата и децата, отворена е за всеки, търсещ отговор на въпросите и проблемите касаещи възпитанието на децата. За целта обаче взаимоотношенията между двете институции трябва да са в синхрон , защото в противен случай проблемите няма как да се разрешат едностранно.
Чрез педагогически насоки от страна на учителя и осъзнаване на проблема от страна на родителя, много по-лесно се извършва екипната работа, в която детето напредва много по – бързо и осъзнато. Когато проблемът остане висящ потърпевшо е отново детето. За това отново стигаме до извода, че когато има правилно общуване между двете системи, отзивчивост и необходимия професионализъм, детето израства, а това е общата цел и на двете страни, детето да съумее да изгради устойчива, отговорна, самостоятелна личност съумяваща да се справя с проблемите спрямо възрастта си.
За да може едно дете да се социализира в детската градина е нужно да има връстници, с които да общува и играе. На правилно общуване се учи и с помощта на педагога, защото той е този, който учи детето на вярно изговаряне на срички, думи , изречения, кратки разкази в последствие, което дава самочувстви и увереност на децата, чрез желанието им за изяви в по –късен етап като герои в театрализирани игри, интерпретация на приказки, празници и т.н.
Играта е неразделна част от самото дете. Тя е тази, която му помага също да се формира като личност, именно тя помага на детето в образователните процеси, в социалното, емоционалното и когнитивното естетсво. Именно в играта чрез общуване разбира се децата в 6-7г. възраст се наблюдават техните взаимоотношения. Има деца , които се изявяват на лидерски позиции, други се отнасят към предпочитани, за съжаление има пренебрегнати и отхвърлени. Както споменах в началото, има наистина много знаещи деца, но поради слабата комуникация на родителите с тях, поради либералният стил, който им се налага, взаимодействието, което е важна част в изграждането на личността отсъстват, детето няма увереността и самочувствието, и спада точно към пренебрегнатите и отхвърлени деца, а тези деца страдат и в личностен и в емоционален план, което е пагубно, много пагубно за личността на детето, която от здрава личност се формира в последствие в патологична.
Когато родителят в забързаното си ежедневие компенсира по някакъв начин изгубеното време с детето си, то се чувства отхвърлено и несигурно в себе си, то става неспособно да се справи със света в последствие, колкото и знаещо да е , то не се учи да оцелява. Последиците при повечето от тях са – агресия, автоагресия, гняв към себе си, страх, вина, срам. Това също са бариери в общуването, които могат да доведат до прибягване към психотропни и наркотични вещества в по – късен етап от живота, защото не се чувстват полезни за себе си, околните и света.
Тези бариери се зараждат още в ранна детска възраст, когато детето е обект на различни влияния от обкръжаващата го среда. „Емоциите изразяват отношението на детето към света и начина, по който възприема себе си“.(Стаматов, 2008:113)
Една от най-болезнените емоции е срамежливостта. Срамежливите деца се страхуват от срещите с другите, изпитват затруднения в общуването, чувстват се неуверени и плахи. Те са склонни да изоставят всичко, което може да се провали, да има неуспех. Заети са с мисълта, какво мислят другите за тях, какво впечатление са оставили за себе си
Срамежливите деца се определят като грозни, глупави, непопулярни. (Стаматов, 2008:137) „Срамежливите деца:
■ Са нерешителни в инициативите за разговори, за активности, при предлагане на нови идеи, към задаване на въпроси, при доброволни начинания;
■ Нямат желание да структурират ситуациите, които са неясни;
■ Избягват инициативата в общуването и предпочитат да останат в мълчание и да не прекъсват другите;
■ Някои ситуации им създават специални проблеми;
■ Когато трябва да поемат инициатива при започване на разговори с другия пол, те изпитват трудности;
■ Прекарват по-дълго време на своето място, опитват се да останат незабелязани, като очакват неприятности;
■ Избягват да се включват в специални задължения.
Срамежливостта може да се придружи с чувство на тревожност, депресия, самота“(Стаматов,2008: 138)
Срамежливите деца имат малко приятели, предпочитат да стоят настрани, да играят сами, а ако са включени в съвместни дейности приемат пасивна позиция. (Стаматов,2008: 140). Срамежливостта винаги е съпътствана от ниска самооценка. Любовта към себе си, приемането на собственото Аз са от съществено значение за пълноценното общуване. „Когато изпитваме любов към себе си, болката и страхът от загубата на любовта на другите никога не могат да бъдат опустошителни за душата ни. Не могат да бъдат определящи за поведението ни“. (Даскалова,2011: 110) Нагласите, които детето има за себе си се изграждат в процесите на самопознание и самооценка. Това е така наречената Аз- концепция, чието формиране зависи от натрупания опит и от това как се интерпретира този опит. Аз-концепцията не е неизменна, но веднъж формирана тя влияе върху опита и преживяванията, свързани с него на самозащита. Децата от предучилищна възраст изпитват необходимост от присъствието на връстниците, от тяхното одобрение и приемане. „Сравнението с връстниците е един от механизмите за изграждане на самооценката“.(Стаматов,2008: 369) Детето може да бъде прието или отхвърлено от връстниците си, а това оказва съществено значение за качественото общуване на индивида през целия му живот.
И това е само пример за патология в личността на детето, която се формира през ранна детска възраст. Всеки носи някаква травма от детството си в повечето случаи неволно допусната в семейната среда. Взаимодействие родител – учител е една от най-съществените връзки за изграждането на личността у детето и екипна работа трябва да има в името на детето, защото всеки греши – Само този , който не е станал родител, няма как да допусне грешки.
Детето е нашето по-добро и светло бъдеще и ние сме тези, които трябва да го обичаме и подкрепяме безусловно, защото то е единствено и уникално.
ЛИТЕРАТУРА И БЕЛЕЖКИ