Теорията на мениджмънта – методологическа основа на организацията и управлението на образованието

Подобно на дефинициите за мениджмънт и управленските функции не са еднозначно определени. Според П. Балкански те се определят от равнището на целите (стратегически, тактически, оперативни), от обема на власт и отговорности, съответстващи на целите, а броят на длъжностните позиции зависи от степента на централизация на организацията. Разграничават се най-малко три равнища на мениджърски позиции: висши мениджъри, средни мениджъри, низши (низови) мениджъри (в някои по-големи организации тези равнища могат да достигнат седем).
Всеки мениджър следва да изпълнява три групи функции: на управление, на ръководство, на професионалист (специалист). Колкото по-високо в йерархията е мениджърът, толкова по-голямо значение придобиват първите две групи функции и се омаловажават функциите му на специалист.
Най-често функциите на мениджъра се свързват с периметъра от специфични работни задължения и прерогативи, произтичащи от същността и особеностите на мениджърския труд (Макаков и др., 2005: 393), с основните дейности, които мениджърът извършва.
Комуникирането (общуването) е фактор, който оказва влияние върху всички функции.
Според П. Балкански всички видове управленски дейности се наричат функции на управление и независимо от различните класификации могат да се сведат до:

1. функция планиране, която се изразява в избора на цели и решения и приемане на план за действие за тяхното постигане;
2. функция организиране – чрез нея се постига разпределение на задачите между отделните изпълнители и взаимодействие между тях;
3. функция координиране – чрез нея се внася хармония, паралелност, пропорционалност и ритмичност в работата на изпълнителите с цел да се постигнат по-високи резултати в строго определено време;
4. функция мотивиране – изразява се в мотивиране на изпълнителите за осъществяване на планираните действия и постигане на поставените цели;
5. функция контролиране – заключава се в съпоставяне на реално постигнатите резултати с тези, които са били планирани (Балкански, 2001: 160).

Тези функции (с изключение на мотивирането, което се отнася само до хората) се проявяват в управлението на всички ресурси – финансови, материални и човешки. Всъщност мотивирането може да се разглежда като елемент на по-общата функция „ръководене“ (ръководство), която се проявява и във взаимоотношенията (комуникациите) между хората и степента на участието им във вземането на управленски решения и тяхното изпълнение.
В центъра на всички функции се намира вземането на управленското решение (Балкански, 2001: 161), което много автори определят като самостоятелна управленска функция.
В условията на силно конкурентна среда, демографска и икономическа криза развитието на училището зависи до голяма степен от това, доколко директорът има знания, умения и качества на мениджър. Учителят – в качеството си на ръководител на класа – също следва да притежава и развива тези знания, умения и компетентности:

1. да управлява работата на организацията (в нашия случай – училището, обслужващото звено, класа и пр.);
2. да управлява хората (членовете на училищната общност);
3. да управлява учебния процес.

При това да ги управлява така, че образователната институция да преуспява.
Значението на познаването на общата теория на мениджмънта и в частност – на теорията на образователния мениджмънт, е в това, да предпази ръководителите (директорите) и управленските екипи от грешката да се базират предимно на опита си и опита на други „практици“, които познават, и по този начин да възпроизвеждат остарели стереотипи на управление и едни и същи грешки.
Често теорията е обвинявана, че витае в собственото си пространство и изостава от практиката, поради което не може нищо (или почти нищо) полезно да й предложи. Т. Ландерс и Дж. Майерс (1977) оспорват тези обвинения. Според тях „няма нищо по-практично от теорията… Тя може… да помогне на специалиста (практика) да унифицира фокуса на своите схващания за организацията, за своята роля и взаимоотношения с организацията и за трудно разбираемия феномен на лидерството и постижението“ (Станчев, 1991: 3). Именно доброто познаване на теорията позволява на мениджърите по-добре да разбират и решават практическите проблеми, както и да ограничат времето за постигане на управленска ефективност, която се свързва с наличието на определени нива на опитност.
Няма една-единствена универсална теория, която да дава възможност на директорите на детски градини и училища, на ръководителите в сферата на образованието да се справят с всички проблеми. Един по-сериозен анализ би показал, че различните видове мениджмънт имат своите проекции, приложения и прояви в образователната сфера. Това дава основание за извода, че общата теория на мениджмънта се явява методологическа основа на образователния мениджмънт, който от своя страна е в основата на теорията и практиката на организацията и управлението на образованието. Нещо повече, общата теория на мениджмънта и образователният мениджмънт, в частност, се явяват методологическа основа на управленската култура на съвременния ръководител на образователна институция, независимо дали тя е училище, университет, колеж, езикова школа или център за образователни услуги.
В условията на конкурентен пазар на образователните услуги ръководенето на една образователна институция изисква комплекс от знания, умения и опит за управление на институцията, така че да се гарантира качествено обучение и образование на учениците.
Положителните промени в образованието не биха били докрай успешни, без добре подготвени управленски кадри, които да разработят и реализират европейски тип образователна политика, насочена към пълноценно развитие на човешките ресурси, перманентна професионална квалификация на учителите, добра училищна среда – материална и финансова, активно партньорство с родителите, социалните партньори, централната и местната власт, извънучилищните общности и институции, работещи с училището. Обществото изисква обучение и образование с високо качество, достъпно за различни „клиенти“ и потребители. За целта са необходими управленски кадри и педагогически специалисти, които трябва да бъдат не просто мениджъри и преподаватели, а образователни мениджъри.
Динамиката на днешния глобален свят налага модернизация на училището като институция и поставя качествено различни изисквания към неговата организация и управление. Необходима е бърза, но в същото време гъвкава и адекватна адаптация към най-новите тенденции в управлението на средното образование, безусловно съпровождана от запазване на националната управленска идентичност. С волята на народните представители в 43-ото Народно събрание и приемането на нов Закон за предучилищното и училищното образование българската образователна система ще има шанса да реализира нови модели в организацията и управлението на образованието, базирани на теоретичните основи на образователния мениджмънт и натрупания български и европейски опит.