Образователният процес в начален етап се опира и днес върху традиционната словесна основа – детската читателска рецепция на разнообразни по жанр и тематика текстове. Съвременната социокултурна ситуация се проектира през многостепенна призма от сложно интегриращи се фактори: наследствени черти, заложби, способности, семейна среда, развлечения, психологически дефицити в общуването и принадлежността, институции, авторитети и пр. Днешните български деца имат оптимален досег с изпълнителските форми на изкуството текст. Важна роля получава възрастният, който владее педагогически рецептивни похвати – унаследени, придобити, изпълнителски, артистично-игрови. Например: разказване, ролево изпълнение, подражание, гласно четене, говорене по предметни и сюжетни картини, словесно рисуване, четене-разглеждане…Словесното изкуство очарова децата предимно чрез своите изпълнителски форми, каквито са например театрализираните дейности, креативните игри, фамилните читателски ритуали. Оттук следва и педагогическата грижа и отговорност за въвеждане на малките ученици в оптимални четивни практики. Всъщност формирането на четящи нови личности започва още преди прекия контакт с текста. Нестандартният фантазен свят на невръстните се проявява именно в процеса на търсещо образователно общуване със словесността, била тя анонимна, фолклорна, литературна. От своя страна позицията на възрастния между детето слушател или начинаещ читател и невидимия създател на художествен текст има първостепенно значение в ранната литературнообразователна комуникация. Компетентният четец действително подготвя прехода към пълноценна аперцепция. Необходими са насърчаване и подпомагане на съвременни читателски практики: училищни, информални, дигитални, иновативни.
Възрастните носят отговорността за насърчаване към адаптирани четивни практики. Наскоро писателката Весела Фламбурари въведе „Три закона на детското четене“: „Първият е, че във всяка къща трябва да има книги – истински хартиени книги, така че детето още от малко да може да ги смята дори и за играчки или за някакъв тип игра […] Вторият закон е, че детето трябва да вижда родителите си като поддържащи четенето, т.е. да вижда как родителите му четат […] И третият закон е, че на детето трябва да се чете на глас“. Според редица проучвания: „Четенето на глас на децата има доказани предимства за умственото и емоционалното им развитие […] Сгушването с децата и хубава книга отдавна е една от важните цивилизоващи дейности на семейния живот, почти магически начин за изграждане на топли приятелски чувства, споделени шеги и близко културно разбирателство“ (Великият дар на четенето на глас, 2015).
Художественото словесно общуване формира трайни нагласи със забравени или подценявани възможности. Чрез художествената словесна тъкан и уникалното детско преживяване става възможно да се подготви методически модел за развитие и активно познание на входа на днешното училище. Учебният художествен текст нееднозначно интерпретира, интензивно общува според възможностите на детската възраст и индивидуалност. Художествената информация предоставя способи и механизми, които генерират продуктивна познавателна дейност. Вместо механично „копиране“ на знания модерната педагогика систематизира съзидателните възможности на художественото, игровото и познавателното общуване. Тоест знанието, информативно познавателното се интерпретира в качеството на методологическо средство, на педагогическа технология, която преоткрива детското израстване.
Началната образователна степен благодарение на специфичните си позиции в детското развитие се приближава и постига най-бързо осъществяването на хуманистично разкрепостените дидактически стратегии и технологии. За разлика от твърдо установеното, еднопосочно придобиване и демонстриране на самоцелно знание-дефиниция, информационна матрица, статична външна обвивка в горните образователни етапи, спецификата на педагогическия процес в началното училище се определя по необходимост от игрово детската, артистично поливалентна когнитивна парадигма, т.е. определя се от променящото се познание за човешката същност.
Малкият ученик се отправя към неизвестното в неустоимата роля на пътешественик през света на собственото си духовно изграждане и съзидателност. Освен това продължават и се задълбочават познатите от предучилищното детство педагогически взаимодействия на изразяване, изпробване, пресъздаване, от една страна, и въвеждането на елементарно емпирично равнище на нови, специфично познавателни операции (възприемане, разбиране, осмисляне, преобразуване и пр.), от друга страна.
Именно в такава дидактическа ситуация битува и образователният художествен текст – едно от класическите средства за естетическа комуникация и литературно образование. Словесното изкуство неутолимо приканва към приобщаване и посвещаване, любознателна игра с художествената реч, мисъл, фантазия, непрестанно преоткриване на обикновеното, всекидневното, баналното. Реални са основанията да се смята, че художественият текст за малките има потенциални възможности за постигане на функционални методически решения и ситуативни механизми в сферата на детското интелектуално, емоционално, духовно, етично, естетическо развитие.
Нестандартният свят на сегашните деца, както и съвременността въобще, трябва да бъдат преоткривани чрез проникновено търсещото образователно общуване, чрез обучаващата художествена комуникация, чрез неформалното книголюбие – наистина творческо единение и взаимопроникване между изкуства, науки, възпитание, растеж, развитие, преподаване и учене. Очевидно е настъпил моментът за сериозна преоценка на образователните и въобще социокултурните институции и феномени.
1 2