Читателски практики в училищното детство

В частнометодически контекст, учителското напътстващо слово гради първоосновата при общуване със словесните изкуства за невръстни – анонимно, фолклорно, литературно. Когато изпълнителското приобщаване към слухово възприетата художествена реч се случва в синхрон със семейно-родови, общностни, национални културни и етнопсихологически традиции, трайни рецептивни нагласи и естетически образци, тогава се случва очакваното възобновяване на отколешното митопоетическо, на фолклорно наративното, лирическото или драматическото общуване с детския разум и душевност. Нравствено извисеното, възрожденски въодушевеното, мисионерското слово на началния педагог действително съществува в качеството на национално достояние, предавано с респект от поколение на поколение. Учителят по призвание е този, който въвежда неуверените азбукари в творческата атмосфера на изкуството – тайнство на красотата, доброто, истината, обичта.
Позицията на възрастния медиатор между детето слушател, съответно начинаещ читател, и създателя на художествения текст има първостепенно значение в процеса на естетическото словесно общуване. От една страна, четецът (съответно разказвач, педагог, родител, родственик, рецитатор, актьор кукловод, танцьор, мим и пр.), т.е. четецът интерпретатор по необходимост трябва да познава и разбира детската гледна точка, както и нейното своеобразно изразяване. Същевременно в не по-малка степен самата детска индивидуалност, със своите специфични качества и поведение, интуитивно призовава знаещия възрастен в лабиринтите на несловесното, безгласно, сетивно и едва след него – на речевото, логически осмислящо, преднамерено общуване.
Предпочитаните интерактивни методи за изграждане на креативна образователна среда: театър-обучение, евристична беседа, интерпретативни и изпълнителски практики, обикновено функционират провокативно спрямо сериозността, делника, дисциплината. Домът и семейната атмосфера, първото училище, читалището, обществената библиотека, детският център, театърът за малките, културните събития, състезанията по науки и изкуства разгръщат освободено, одухотворено, добродетелно поведение. Все по-убедително се проявява чудесната, удивителната детска потребност от изява, от пулсиращо присъствие на цялостния индивидуален потенциал.
Известно е, че изкуствата за деца, както и ранните познавателни и образователни практики по традиция създават специфични феномени на ученето откриване, ученето игра, интуитивното и елементарно логическото възприемане на реалността, естетическото удовлетворение, нравствено-етичното, цивилизовано хуманистичното усъвършенстване. Трайно във времето се оказва инициативното, граждански съпричастното родителство. Извън пределите на класната стая и отделното училище, разбиращите, съдействащи и помагащи възрастни спонсорират, избират настоятелства, привличат нови по дух учители – ангажирани, енергични, будни. Аналоговият модел на родителско поведение насочва към работа върху сензорните възприятия и сензорната култура.
Същевременно мнозина изследователи считат, че успешните учители са посветени в тайните на образователния театър, за да очароват детската аудитория както със словесни, така и с парасловесни и невербални средства. Фактически сензорните еталони у децата подражателно следват педагогическата интуиция и артистизъм, но при условие че ги идентифицират като близки, познати по аналогия (или духовно „родство по избор“, емпатия) психологически позиции. Примерно позициите на съчувстващия, забавляващия или ироничния възрастен от семейния, приятелския, родствения, социално-битовия кръг.
По традиция най-разгърнатата форма на словесна артистична комуникация е именно художественият текст, адресиран към деца. Знаково надреден по отношение на установените перцептивни еталони, изразеният чрез словесната тъкан висш естетически смисъл може да бъде постигнат и съзнателно приет от детето в ситуация на съпреживяване, емпатия, при интерпретиращо педагогическо сътрудничество. Именно участието на компетентния възрастен подготвя прехода към пълноценна аперцепция. От своя страна получаваното комуникативно послание следва детските възрастови и индивидуално-психически особености.
Четенето – основна речева дейност на учещите – заедно с процесите слушане, говорене, писане подпомага културното общуване в детската общност, прецизира и допълва лексиката, подготвя прояви на съвременна информационна активност, продължава общоевропейския цивилизационен процес. Взаимодействието между малкия читател и текста започва с овладяване на четивната техника, целящо своевременно формиране на нагласи за вникване, логическо осъзнаване, активно търсене на значението и смисъла, на посланието и идеята. Културата на писменото речево общуване формира поведенчески стереотипи, производни на новопридобитите навици от току-що приключилия период на начално ограмотяване. Следването на достъпен образец, имитативните способи, предпочитаните игрови похвати, интерактивните педагогически технологии закономерно ще продължават да характеризират психологическата реалност на новопосветените в четенето и читателската общност.
С постъпването в началното училище дори близките до детските естетически възприятия художествена информация, фолклор и литература за най-малките се идентифицират въобще с педагогическото и учебно-познавателното комуникативно пространство. Така неволно помръкват и се обезличават родното будителско книголюбие, възрожденско-просветителските традиции за интелектуално книжовно общуване, както и респектът към книгата – незаменим културен феномен и непреходна духовна ценност. Словесната комуникация, следваща непосредствено началното читателско ограмотяване, в повечето случаи значително затруднява децата възприематели. Привикнали да усвояват аудио-визуална, но не и текстова информация, новопостъпващите в детската читателска общност се чувстват изолирани, неуверени, безпомощни. В известен смисъл се случва така, че отскоро ограмотените избягват евентуалните ситуации за четене, завръщат се към пред-читателското разглеждане и приложно манипулиране с книжовния текст (апликиране, оцветяване, защриховане, изрязване и т.н.), дори в училище не усъвършенстват сложните процеси декодиране, разбиране, коментиране, достъпно тълкуване.
Книжовният интерактивен диалог подражава на доминиращите детски културно-образователни практики. Наивното просто възприемане заличава границите между художествена измислица, живот, въобразявано, действително. Така формирането на четящи личности започва още преди прякото общуване с текста. Не на последно място, съществен фактор в писмената комуникация винаги са били и продължават да бъдат културните традиции и читателските иновативни практики.
Феноменът Книга винаги е пораждал чувство за принадлежност към общността на търсещите и учещите. Детските духовни открития се явяват обикновено чрез писмено словесно общуване – еднозначно назоваване на предмети, обекти, понятия, представи за преживени събития, логически съпоставки, обобщения, заключения. Значителен дял в читателското изграждане и растеж имат съвременните практики на дигиталното и социалното четене, както и модернизираната библиотечно-информационна система като цяло. Най-сетне, за момичетата и момчетата в начална училищна възраст самата читателска грамотност продължава традиционно да символизира овладяното първо стъпало на образование, европейска култура, цивилизованост.