Механизмът, чрез който детето влиза във въображаемо игрово пространство, се използва и в театралното изкуство. Известният режисьор и театрален педагог К. С. Станиславски го е нарекъл магическото „Ако“.В статията е направено кратко изложение на Системата на Станиславски за работа на актьора върху изграждане на сценичен образ. Представени са методи, похвати и упражнения за работа на актьора над себе си, както и взаимовръзката на елементите помежду им. Предложени са възможности за прилагане на някои методи в детската градина при пресъздаване на приказния жанр чрез игра драматизация. Методите на емоционалната памет, на емоционалното обновяване и на физическите действия са приложени в експерименталното изследване във вид на поредица от имитационни игри, инсценировки и драматизации.
Константин Сергеевич Станиславски е роден в Москва през 1863 г., на границата между две епохи – на изостаналата помешчическа Русия и наближаващите революционни бури. През лутания, заблуди и блестящи открития по пътя на художественото творчество минава животът му. Автор на „система“, която дава нов път на театъра на 20. век. Чрез магическото „Ако“ се създават възможности за потапяне в условността на времето, мястото и персонажите. Тук детската вяра и наивност улесняват този процес.
Появата на магическото „Ако“ е онзи сигнал, след който започва играта. То сътворява изкуство. Създаването на една измислена, фантазна действителност е невъзможно без „вярата и наивността“ на твореца.
При Станиславски всичко е реално, наистина – и идеята, и внушението, и актьорската игра. Авторът подчинява работата си на принципа на етюдите, като всеки етюд в същността си съдържа импровизиране. „Външната механична игра изпреварва много вътрешното преживяване. За да се спре това безсмислено плъзгане по повърхността на ролята, инициативата в творчеството трябва да се предаде на интуицията и на чувствата, които играят ролята на кормчия, ролята трябва да се напълни със съдържание“ (Станиславски, 1976: 164).
Творчеството започва от момента, когато в душата и във въображението на артиста се появява магическото творческо „ако“. Докато има реална действителност, реална правда, на която не може да не вярва, все още няма творчество. С появата на творческото „ако“ се явява и мнимата, въобразявана правда, на която артистът знае да вярва също така искрено, но с още по-голямо увлечение, отколкото на истинската правда. Също така, както детето вярва в съществуването на своята кукла и на целия живот във и извън нея. От момента, когато се появява това „ако“, артистът се пренася в друг, пресъздаваем, въображаем живот, който той си създава. Повярвал в тоя живот, артистът вече може да започне да твори. „Сцената е правда, онова, в което артистът искрено вярва – дори и очевидна лъжа, трябва да стане в театъра правда, за да може да бъде изкуство“ (Станиславски, 1976: 334).
Актьорът преди всичко е длъжен да вярва в цялата заобикаляща го въображаема действителност. Тази „вяра и наивност“ на твореца актьор не може да задвижи неговото творческо въображение без „поведенческата верига“. Поведенческата верига е „възприятие–оценка–решение–реакция“. Ако поведенческата верига в живота е „от само себе си разбираща се“, то на сцената тя трябва да бъде „нарочно създадена“.
В своите търсения Станиславски се опитва да открие законите на правдивото сценично живеене. Най-напред по линия на външните характерни белези, битовата правда, на вътрешната психологическа линия, интуицията и чувствата, на волевите задачи на образа, на въображението. Във всеки момент движеща сила са „предлаганите обстоятелства“ – ако беше така.
Станиславски създава система от подходи, по които се обучават актьорите. Разработва принципи и упражнения, чрез които участниците да развиват техниките си – концентрация, глас, физически умения, емоционална памет, наблюдение, анализ на текст. Всичко това има за цел актьорът да създава образа на ролята, да разкрива в нея живота на човешкия дух и естествено да я въплътява на сцената в хубава художествена форма.
Разглеждайки изкуството като непрестанно движение напред, авторът на „системата“ постоянно е развивал, допълвал и усъвършенствал своята концепция. Станиславски създава наука за театъра и преди всичко наука за работата на актьора върху своето изграждане като актьор, както и върху изграждането на сценичния образ. Наука, в повечето случаи необходима като двигател на творческите сили. Станиславски е предупреждавал да не се възприема и прилага „системата“ буквоедски, да не се превръща в списък от точно установени предписания и правила. Изключение може да се направи само за едно предписание: „търси истината и тогава, когато ти се струва, че сто пъти си я открил – рискувай“. Той е рискувал, не се е притеснявал да признае, че е сбъркал, и отново е тръгвал да търси нови пътища. Непрекъснато е усъвършенствал тази наука, всяко ново откритие е проверявал в практиката и от практиката е правел нови изводи, извеждал е нови закономерности.
Системата от методи и подходи, описана от Станиславски, е предназначена за професията на актьора. Той я разделя на две главни части: „1) вътрешна и външна работа на артиста върху себе си; 2) вътрешна и външна работа върху ролята. Вътрешната работа върху себе си се състои в подготовката на телесния апарат за въплътяване на ролята и точното предаване на нейния вътрешен живот. Работата върху ролята се състои в това, да се изучи духовната същност на драматичното произведение – онова зърно, от което то се е създало и което определя неговия смисъл, както и смисъла на всяка роля от това творение“ (Станиславски, 1976: 432).
Труда „Работа на актьора над себе си“ Станиславски публикува в две части. За съжаление „Работа над ролята“ остава недовършен.
В „Работа на актьора над себе си“ Станиславски описва похвати и упражнения, чрез които актьорът да овладее изкуството на истинно живеене на сцената, изкуството на превъплъщаването, за да създава ярки и правдиви образи. Описани са под формата на дневници, в които подробно се спира на всеки елемент. Отделните елементи на „системата“ са тясно свързани помежду си и взаимно си въздействат. Преминават от едно в друго, един елемент е предпоставка за зараждането на други.