След Освобождението при новите обществено-икономически условия графиката не се развива много успешно. Оригиналното изкуство на самоуките гравьори се смята за неуко и примитивно. Дърворезбената техника излиза от употреба, а литографията намира известно приложение най-вече в късното творчество на Николай Павлович и Георги Данчов. През 80-те години на 19. век в България традиционните техники са заменени от новите фотомеханични способи за репродуциране, които пряко обслужват полиграфията – стоманена гравюра. Въвежда я Никола С. Попов, завършил графично изкуство във Виенската художествена академия. Положителна роля изиграват и двама чужденци, преподаващи в Рисувалното училище в България – чехите Йосиф Силаба и Йосиф Питер. Й. Питер въвежда офорта и акватинтата.
Чрез контакта си с прогресивната европейска графика от 30-те години на 20. век българските творци успяват да намерят по-действени и изразителни средства и форми. Те се повлияват от сецесиона и експресионизма. През този период се налагат и политическата карикатура и плакатът, с най-видни представители Илия Бешков, Александър Жендов, Борис Ангелушев и Стоян Венев.
Благодарение на своите първи учители в Художествената академия – Ил. Бешков и Б. Ангелушев, съвременните графици показват много ясно целите на своето изкуство, както и прилагат голямо разнообразие от графични техники. Освен гравюра върху дърво, линорезба, литография те използват различни композиционни похвати и смесени техники.
В последните години към майсторите от средното поколение се присъединяват и много млади талантливи графици – П. Чуклев, Р. Скорчев, Гр. Спиридонов, Т. Томов, Ст. Цанев и др.
В Западна Европа произведенията на графиката, създадени преди 1830 г., са известни като „отпечатъците на старите майстори“. В Европа гравюрата на дърво е служела за майсторски отпечатъци върху хартия, като се използвали техники за печат, разработени във византийския и ислямски свят.
През 16. век е изобретен офортът, който през следващото столетие придобива широко разпространение, тъй като от неговите клишета може да се вадят много повече копия, отколкото при медната гравюра и ксилографията.
Ненадминат виртуоз на офорта е холандският художник Рембранд. За разяждане на плочата той използва оцетна киселина, която е изключително слаба. Процесът трае понякога месец, но в резултатът се образуват изключително фини щрихи и безброй полутонове. Въпреки че по времето на Рембранд графиката се смята за второстепенно изкуство, един отпечатък от офорта му „Христос изцелява болни“ се продавал за невероятната сума от 100 гулдена, което е причина неговата творба да остане в историята на изкуството под името „Листът за сто гулдена“. Виден офортист на 17. век е и французинът Жак Кало, в чийто цикъл „Ужасите на войната“ се появява социалната тематика.
През 19. и 20. век социалната и политическата тематика са често срещани в графичното изкуство. Примери за това се откриват в творчеството на Франсиско Гоя, Оноре Домие, Кете Колвиц, Франс Мазарел, Пабло Пикасо, Илия Бешков, Александър Жендов.
