Какво е управление на качеството на образованието?
Според бихейвиористичния подход то се основава на следването на стандартизирана учебна програма. За него същността на образователния процес е в „изпитването“, най-вече чрез тестови задачи. Традиционният търси хуманистични решения – цени индивидуалните образователни потребности, отхвърля стандартизираната учебна програма. Приема, че оценяването носи информация на ученика за качеството на собственото му учене.
И естествено възниква въпросът: Може ли да управляваме нещо, без да го измерваме, т.е. да правим връзка между качеството и количеството? Квалиметрията ни дава възможност да дадем „количествени оценки на качествените характеристики“, което е в помощ на измерването и установяването на качеството и в образованието.
Тук е мястото да обърнем внимание и на една концепция, която е насочена към повишаване на производителността, а именно концепцията „Тотално управление на качеството“. Според нейния създател, Уилям Едуард Деминг, в основата на лошата производителност стои „неспособността на ръководителите“ да контролират процесите. Деминг доказва необходимостта от изграждане на цикъл на промените и извежда 14 базисни правила за успех. А дали тя не би допринесла за успеха и у нас, след като благодарение на нея в следвоенна Япония изграждат такава успешна система за качество? За съжаление в България обикновено много говорим и малка част от изговореното прилагаме в практиката.
Как стоят нещата у нас? Стремим ли се да удовлетворяваме клиентите на образователната услуга? Имаме ли стандарт за качество, как го измерваме, кой го управлява, на какви нива е въведен и възможно ли е да го проследим?
Едва ли има у нас човек, който би казал: Имаме качество на образованието и то се управлява възможно най-добре и правилно. От години скептицизмът по отношение на образователната ни система е направо вкоренен в мисълта ни, а всички знаем истината, че доверието се възвръща най-трудно. Бих казала, че качеството в образованието ни е неравномерно, а в работата ни е източник на недоразумения и оттук образованието не задоволява нуждите на нашето общество. (Дано не звучи прекалено крайно.)
Защо се отчита снижаване на качеството на образованието у нас?
Това е комплексен и нееднозначен въпрос. От една страна, на образованието доскоро се гледаше като източник на знания и умения, а сега се изисква съвсем друго – изграждане на общи европейски ценности, ключови компетентности, които да подготвят гражданите за живота. От друга страна, една от причините според мен е липсата на разписани стандарти. А за какво управление на качеството говорим, след като не знаем по какъв стандарт да го измерваме? И като разгледаме разсъжденията дотук, май следва да отхвърлим тезата за възможността да се управлява качеството в българското образование. А все пак системата ни работи. Ученици успяват и сега да ни отсрамват по света с високи резултати на олимпиади. Все пак училищата имат и добри практики, опит и постижения, макар и неизмерени по стандарти. Все пак – а и въпреки неустановените образци за качество – ние работим, като си вярваме, че управляваме качеството на образованието.
Къде е ключът за успеха в управлението на качеството у нас?
Засега го откривам в следното:
- Да спазваме закона, наредбите, постановленията, заповедите и пр. нормативни документи, които ни указват какво да правим, за да работим нормативно по правила.
- Трудовият морал на хората – човешкият ресурс, който има решаващо значение, и най-вече съзнанието, че трябва да се стреми към качествено изпълнение на целите и резултатите от труда.
- Да се изграждаме като висококвалифицирани специалисти.
- Да работим в екип с цялата училищна общност.