Два фактора подпомагат развитието на просоциално поведение.
Първият фактор са взаимоотношенията с връстниците и преди всичко желанието на детето да участва в тях. Наблюдава се стремеж към нови контакти и желание за сътрудничество, за интензивна и добронамерена комуникация. Според Р. Стаматов (2000: 368) взаимодействието с връстници допълва битийното пространство и подпомага изграждането на знанието за собствения Аз и света около него. Влиянието на връстниците се изразява в моделите на сравнение и в подкрепата. Първите форми на подкрепящо поведение – внимание и одобрение, може да бъдат наблюдавани още при 5–6-годишните деца. Връстниците могат да бъдат мярката, с която детето съпоставя своето поведение и прави оценка на личностните си качества. Пътят на сравнението с връстници довежда до изграждането на самооценка. Усещането за принадлежност се формира посредством контактите с другите деца. Много от отношенията могат да прераснат в по-трайни връзки, обозначени като приятелство. Във възрастта 3–5 години то възниква и се определя от игрите. Децата посочват за приятел този, който умее да организира по-интересна игра. Обикновено изграждат приятелства в зависимост от тяхната значимост за определена ситуация. Това придава известна неустойчивост и ситуативност на приятелските отношения.
Вторият фактор са родителските модели на поведение и примерът, който родителите дават на децата си. Това е базата, върху която се градят социалните умения. Наблюдавайки поведението на своите родители, детето разбира смисъла и ползите и се научава как да го използва. Семейството има най-голямо влияние върху развитието и възпитанието на детето. Ненапразно родителят е първият възпитател. Според Р. Стаматов родителската топлота е важна поради няколко причини (Стаматов, 2000).
Топлото емоционално отношение се асоциира с одобрението, което предпазва детето от страха, че може да загуби любовта и загрижеността за детските нужди. Налице са ново поколение родители, израснали в конкурентна среда, натоварени с негативите на прехода. Те са интелигентни млади хора, мотивирани да подпомагат развитието на децата си по най-добрия възможен начин. В този контекст, участието на родителите в организирани съвместни инициативи е една от тези възможности, която е от изключителна важност за усвояването на по-добри социални умения и по-добро поведение от техните деца. Позитивната връзка между учителя и родителя способства детето да се чувства по-добре и да постига успехи. То усеща, че важните хора в живота му работят заедно в негов интерес. Ключов фактор в това взаимодействие е общуването. Родителите се нуждаят от коректна информация как се чувства тяхното дете, как се държи, как се справя с учебния материал, а учителят от своя страна – от обратна информация какви са личностните и образователните постижения на детето извън детската градина. Обменът на актуална информация може да запълни пролуката между детската градина и семейството. Това може да се постигне и с адекватни методи за партниране – договаряне за участие в живота на детето в детската градина.
Съществува убеждение, че със своето контролиращо поведение родителите могат да влияят върху поведението на детето. Упражняването на контрол със сила е възможно в ранна детска възраст, но с течение на времето то губи своята резултатност. Грубото поведение, заплахите и наказанията могат да породят чувство на безпомощност или съзнание за малоценност у детето. Прилагането на физически наказания предизвиква гняв, враждебност, омраза и е възможно да бъде възприето от детето като еталон на бъдещо родителско поведение.
Родителският стил на възпитание определя детското поведение. Според типологията на общуване се диференцират четири родителски стила.
Авторитарен родителски стил – безусловно поддържане на неясно обозначени правила, изразяване на неодобрение и гняв, детските желания не се уважават, не се планират съвместни действия. В резултат – конфликтни деца, раздразнителни, враждебни, стресирани, страхливи, тъжни, недружелюбни.
Авторитетен родителски стил – обясняват и потвърждават правилата, не се поддават на детския натиск, демонстрират удоволствие от положителното поведение на децата и неудоволствие от лошото. Топлота, съпричастност, планират съвместни действия. Децата на такива родители са дружелюбни, с добър самоконтрол, самоуважение, активност, интерес и желание за съвместни дейности, ориентирани са към успех.
Позволяващо-индиферентен родителски стил – родителите не се интересуват от живота на децата си, приятелствата и интересите им. Техните деца са импулсивно-агресивни – с ниска социална компетентност, слаб самоконтрол, липса на самоувереност.
Позволяващо-прощаващ родителски стил – този тип родители се интересуват от своите деца, без да поставят изисквания и упражняват контрол. Родителите не се справят със своите деца. Децата, израснали в подобни семейства, също като тези от предишната група са импулсивно-агресивни – социално некомпетентни, не изпитват уважение към другите, имат проблем със самоконтрола, непопулярни са сред връстниците си.
