Съвременни акценти на теорията на Ж. Пиаже за когнитивното развитие на детето

Концепцията на Ж. Пиаже поставя началото на школа, привлякла много сътрудници и опоненти. Пиаже създава когнитивна теория, насочена към изследване на адаптивната природа на човешкия интелект. В нея той разглежда интелекта като съвкупност от активности, които са свързани с придобиване, организация, преработка и използване на знания. Пиаже смята детето за активен участник в изследването на заобикалящата среда, за разлика от други теории, където то се смята за статичен приемник на информация, а когнитивното развитие се свежда до продукт на съзряващия мозък. Познавателните способности се отнасят до умственото поведение и дейност, чрез които децата получават и „обработват“ познанието. Те включват учене, възприемане, памет и мислене. Операциите са централно понятие в теорията на Пиаже, а тяхното овладяване е основа на умственото развитие. Той смята за най-типично свойство на операциите тяхната обратимост (възвратимост и възстановимост) – т.е. индивидът може да се върне към началото на мисловния процес.
Според Пиаже асимилация, акомодация и равновесие са основните механизми, с чиято помощ детето преминава от един стадий на когнитивно развитие към друг стадий.
Асимилацията се определя като стремеж на индивида да взаимодейства с околната среда, за да приеме обектите във вече съществуващите налични познавателни схеми и структури.
Акомодацията е стремеж на индивида да се промени в отговор на изискванията на обкръжаващата го среда, т.е. да измени действията и представите си в съответствие с новата ситуация. Така при срещата си и опознаването на нови обекти в дадени ситуации детето променя своето поведение. Невинаги обаче адаптирането на организма е успешно и адекватно на условията, понеже не може да бъдат асимилирани всички обекти. Точно тогава започват акомодационните процеси, чиято функция е да променят реакциите, действията и мислите на детето, а целта – постигане на равновесие, т.е. постига се когнитивна хармония като резултат от новоприетите знания на детето. Всеки човек, респ. детето, се опитва първоначално да разбере новото с вече наличните представи. Ако те не са достатъчни да обяснят новото, човек изменя постепенно своите собствени когнитивни структури за възприемане и разбиране на околната среда, като регулира поведението си в съответствие с новата ситуация.
Равновесието не е само баланс на сили в състояние на покой, а максимално значение на субективната дейност за компенсация или нивелация както на реални, така и на очаквани външни въздействия.
Ж. Пиаже има безспорни заслуги за изучаването на детското развитие. Неговата теория за когнитивното развитие неслучайно очертава границите на „пиажетианската епоха в детската психология“, която формира представите за когнитивното развитие на детето на няколко поколения възрастови психолози. Според Пиаже когнитивното развитие на детето е резултат от процесите на асимилация, акомодация и равновесие. Така от значение за развитието на една или друга когнитивна структура е взаимодействието на субекта със средата, в която той живее, а не наследствеността. Осъзнаването според Пиаже представлява феномен на структурализацията на действията, които са подчинени на природните процеси за уравновесяване. Осъзнаването в модела за когнитивното развитие на детето в теорията на Ж. Пиаже е обяснено като преход от периферията към центъра в областта на съществуващите отношения в материалната действителност. Според него преходът от неосъзнати към осъзнати действия на детето се извършва чрез вътрешното обратимо действие – операция. Когнитивната система на детето чрез операционалната страна придобива онази активност, водеща не само до вярно опознаване на явленията от действителността, но и до известна свобода в неговите действия, т.е. осигурява относителна независимост на детето по отношение на средата. То има „собствен, уникален начин за интерпретиране на реалността, то има свободен избор в процеса на опознаването й, в пренасянето на знания и в интелектуалното конструиране“ (Витанова и др., 1994).
Може да се обобщи, че децата на 7-годишна възраст вече притежават доста богат репертоар от житейски понятия. Детското мислене става по-разгърнато и гъвкаво и все по-често се децентрира в различни ситуации. Оттук следва, че детето е способно да застане на гледната точка на друг човек. Първите феномени на запазване се появяват към 6–7-годишна възраст. Логическите операции вече присъстват в разсъжденията на детето, но логицизирането на детската мисъл едва започва. В съдържателен план доминират образите и представите. Според Ж. Пиаже именно в тази възраст детето осъществява прехода от „дооперационалния стадий“ към „стадия на конкретните операции“.