Музикалният език изразява разбирането, тълкуването и записването на музика. Това се осъществява благодарение на нотното писмо. То представлява „исторически установила се система за записване на ноти“ (Вахромеев, 1963: 18).В статията са разгледани същността на музикалния език и музикалната писменост и пътят на създаването на съвременното линейно-нотно писмо. Представени са методи за нотно ограмотяване. Описани са системи за формиране на нотна грамотност и въвеждане на децата от ранна и предучилищна възраст в музиката с безспорен принос в българската музикалнопедагогическа теория и практика.
Музикалната писменост фиксира записването на тоновата височина и трайност. До началото на 20. век се е смятало, че от асировавилонската и египетската музика не е останал никакъв паметник, тъй като древните жители на Междуречието и Нилската долина не са имали музикална писменост. Според Стефан Лазаров „това традиционно схващане бе опровергано през 1924 г. от немския музиковед д-р Курт Закс, който в една вавилонска глинена плочка от IХ в. пр.Хр. при разчитането на поемата „Сътворението на човека“ успя да разпознае клинообразни знаци, служещи за тонови белези“ (Лазаров, 1965: 32). Нотното писмо на египтяни, асировавилонци, индийци и китайци е от т. нар. буквен тип. Древните гърци също са използвали букви или елементи от тях, поставени по определен начин. Невменото писмо, при което мелодическото движение се е изобразявало със специални знаци (невми), е било много характерно за евреите, като е изхождало от граматическите знаци за пунктуация. През Средновековието във Византия и Западна Европа то получава развитите си форми, като вече определя поредици от възходящи и низходящи интервали. Дълъг е пътят на създаването на съвременното линейно-нотно писмо, при което върху петолиние се поставят нотни знаци (ноти).
Нотата е знак за записване на тона. Тоновата трайност е абсолютното времетраене, през което даден тон звучи, и е в пряка зависимост от темпото. Основният начин за получаване на нотните стойности е двуделното (основно) деление: бревис, цяла, половина, четвъртина, осмина, шестнадесетина, тридесетивторина и т.н. Те може да бъдат удължавани по три начина – точкуване с една, две или три точки; лигатура; корона (фермата). На всички нотни стойности съответстват паузи.
Написаните на петолинието ноти може да бъдат прочетени само при използването на определен ключ. Ключът е „условен знак, който се поставя на една от линиите на петолинието и определя мястото, името и октавовата принадлежност на даден тон от звукореда, а оттам и на всички останали“ (Славчева & Райчева, 2013: 42).
Седемте основни степени, които се използват в музиката, в съвременността имат два вида наименования: слогови и буквени. Слоговите наименования на тоновете са въведени от Гуидо д’Арецо (995–1050) във връзка с неговия метод, наречен „солмизация“. Той е в основата на обучението по солфеж. Представлява специфична система за преподаване на пеене и солфежиране, която се състои от най-разнообразни упражнения за четене и изпълняване на нотите с глас. Като основа той използва химна за св. Йоан от Паулус Диаконус (8. век), в който всеки следващ стих започва с възходяща съседна степен, като началните срички поемат определена тонова символика. През 16. век слогът си е въведен като абревиатура от белгийския музикален теоретик и композитор Хуберт Валрант, а дикционно и артикулационно неудобното за пеене ut е заменено от до (вероятно от италианския музикален теоретик Игнацио Донати). Ценен еквивалент на слоговете са буквите от латинската азбука c, d, e, f, g, a, h, чиято поява е свързана със звукореда a, b, c, d, e, f, g. В „Англия, Холандия и другаде вместо h за степента си употребяват буква b“ (Хаджиев, 1994: 8).
Методите за нотно ограмотяване, „без което е немислимо професионалното музикално обучение“ (Минчева, 1994: 7), се разделят на две групи – релативни и абсолютни. Солмизацията на Гуидо д’Арецо е един от първите методи, основан на шестстепенен звукоред (хексахорд). От релативните методи много популярни в Западна Европа са Тоника-До, Тоника-Сол-Фа, Тонворта на Карл Айц, системата на Золтан Кодай и Бела Барток, „Шулверк“ (Училищно дело) на Карл Орф, а в Русия – тази на Дмитрий Кабалевски. И при двата вида системи за солмизация и нотация учениците се запознават с картината на нотния запис, като постепенно натрупват слухово-зрителни впечатления. Според Галина Стоянова нито една от тези системи не е възприета напълно от българската музикално-педагогическа колегия въпреки безспорните им качества, защото копирането на чужди образци не е характерно за нас. От началото на 20. век музикалната педагогика постепенно започва да допълва или изцяло да замества релативния метод с абсолютния, при който слухът и музикалното мислене се приучват към използването на точните наименования на тоновите височини, като солфежните дейности се осъществяват във всички тоналности, а на по-късен етап се излиза и извън тоналността. Не би било възможно да се формира „действителна музикална култура“ без нотна грамотност, осъзнаване елементите на музикалната изразност и свързването им със „знаковата система на музиката“ (Миланов, 1979: 54). Според Балчитис „целта на изучаването на нотното писмо е да се открива зрително музикалната структура и да се разбира по-добре с помощта на знаците. Това се прави не само за да се назовават правилно нотните знаци, за да може да се определя теоретично наименованието на нотите, гамите, тризвучията и т.н., а за да се опознава музикалният смисъл, за да се откриват мелодическите връзки. Изучаването на нотите, на специалните норми и правила е важно средство за осъзнато обхващане на звуковия процес и развива музикалното мислене“ (Гайтанджиев, 1980: 113).
1 2