Арт-терапията възниква почти едновременно в Англия и САЩ през 40-те години на 20. век. За разлика от създаването и развитието на много други психотерапевтични подходи, които тръгват основно от науки, свързани с еволюцията и функционирането на човека, в Англия например идеята за използване на материали и методи на изобразителното изкуство идва от самите художници. Хората на изкуството в частност развиват арт-терапията и арт-педагогиката като „самостоятелен отрасъл, изучаващ закономерностите на възпитанието и развитието на човека чрез възможностите, които предоставят различните видове изкуства“1.В статията е разгледано възникването на дисциплината арт-терапия и е осветлен предметът в дейността арт-терапия. Специално внимание е отделено на целите, методите и функциите на арт-терапията, на значимостта на личността на артиста терапевт. Направен е обзор на разнообразието на теоретичните позиции и начините на работа. Акцентирано е на творческия процес, който отличава арт-терапията от вербално базираните психотерапевтични практики. Очертано е приложението на арттерапевтичните методи в социалната и в педагогическата област.
Към момента в България няма университет, който да предоставя образование по арт-терапия. Единствените висши училища, които предлагат обучение по арт-терапия под формата на допълнителни квалификации, са Софийският университет, Нов български университет и Бургаският университет. В Националната художествена академия изучаването й с днешна дата е под формата на магистърска програма към катедра „Психология на изкуството и художественото образование“. За трудностите говори и ръководителят на звеното проф. Петер Цанев: „Проблемът в България е, че не се говори за тази практика. Няма приемственост между отделните поколения и институции, които са ангажирани с тази дейност. Арт-терапията е един комплексен процес, в който би трябвало да участват психиатри, художници, социални работници, различни обществени организации. У нас все още предстои да заработят в синхрон всички тези елементи от системата“2.
Пръв до идеята, че изкуството може да се използва като терапевтичен инструмент, стига британецът Адриан Хил (Adrian Hill, 1895–1977) през 1938 г. при работата си с болни от туберкулоза хора в белодробна клиника. В своето изследване Хил акцентира на неразривната връзка между изкуството и психическото здраве и така той стига до формулировката на термина арт-терапия. Психотерапевтите Зигмунд Фройд и Карл Юнг са в основата на откритията в психоанализата и аналитичната психология. Те са и тези, които подчертават, че емоционалният опит на човека е от огромно значение за развитието на личността и именно изкуствата са неговото най-ярко психическо проявление, а същевременно са и основна негова потребност. Работните инструменти, като „пренос“, „катарзис“, „инсайт“, въведени от Фройд в психоанализата, подпомагат, както той казва, „да се осъзнае несъзнаваното“. Психодинамичната му теория изяснява концепциите за абнормното поведение на ниво психично съдържание. Неблагоприятните социални условия, биологични причини и др. водят до дисбаланс в поведението на човека. Тук Фройд посочва включването на защитните психически механизми: изтласкване, отричане, проекция, идентификация, рационализация, формиране на реакция, изолация, регресия, заместване, и тяхното натрупване води до аномалии, които чрез различни терапии постепенно може да бъдат потушени.
Съвсем накратко ще бъде хвърлена светлина върху предмета в дейността арт-терапия. Това е коректен способ за психично наблюдение, при който може да се обогатят впечатленията относно интересите на личността и да се осъзнаят проблемите, подлежащи на корекция. Проекцията на несъзнавани или скрити потребности и преживявания е работната сфера на арт терапевтите. Главната цел на терапията е не само да въздейства и социализира, но и да развива на ментално ниво, да помогне на тези, които имат трудности при вербалната идентификация, да надгради личността и активира нейния потенциал в нови физически умения и да култивира липсващи психически качества, като засили желанието за усилие, научаване и вътрешната мотивация. Чрез метода се провокира креативното творческо и неконвенционално мислене. Процесът води до повишаване на самооценката и детерминира нови личностни поведенчески модели. В книгата си „Експресивна терапия“ Сюзан Дарли и Уенди Хийт споделят, че изкуствата имат способността да преодоляват „пропастта между съзнаваното и несъзнаваното“3. Творчеството тласка пациента/клиента към разбирането на собствените си мотиви и същност, постига се самоидентификация.
Повече от сто години психоанализата е традиционна практика в западноевропейските страни и арт-терапията, бидейки в същината си на вододела между терапия и изкуство, в миналото е поставена в положението на съпътстващ модел, но в нашето съвремие тя не бива да се разглежда само като придружаващ инструмент на психотерапията. Арт-терапията вече е оформена дисциплина с психотерапевтични цели, които прерастват в социалнорехабилитационни програми, и не на последно място, тя работи не само с психично болни, но предимно с клинично здрави хора. Концепцията за терапия, в нейния медицински смисъл, може да се приеме за вмешателство в нервно-психическото здраве на клиента, докато арт-терапията оперира със себереализацията му, хармонизацията на индивида и задава нови жизнени модели. Самият факт, че дисциплината е не само вербален метод за терапия, а използва цялото богатство на инструментариума изкуства, я прави в истински смисъл многофункционална. Тази сложна амалгама трудно бива определяна като „подход“, „метод“ или „инструмент“. Съвременните нейни изследователи я определят и като точка на растеж4 за психиатричната наука. Тази й функция дарява с нови концепции не само психотерапията, но и естетиката, философията, респективно и съвременната култура като цяло. Според същите автори (Ан. Сучилин и Л. Тихонович) тя е едновременно социално-културен и психотерапевтичен обект. На нея трябва да се гледа през погледа на съвременната хуманистична етика и тя вече изпълнява функциите, които традиционно е изпълнявала философията.