Проучвайки историческите: философско-естетически, психотерапевтични корени на арт-терапията, при изясняването на процеса – с цялата му всеобхватност – би могло да се формулира идеята за метода като техники за сугестия и автосугестия. Внушения не толкова безсъзнателни, колкото трудно овладявани понякога. От едната страна безспорно са влиянията върху пациента, а от другата са рефлексиите върху практикуващия артист терапевт. Отражението на работата му като ментор, в неговото лично творчество и къде е границата в комуникационния модел. Този акт на „свързване“ на две личности изразява противоречивата природа на системата. Дали тя е само терапевтична работа и емпатия за ментора, или е нещо повече, извор на вдъхновение и понякога коректив, в смисъла – две личности в процес на терапия и автотерапия. Задачите, които си поставя този междуличностен диалог, са свързани главно с проявите на артистична креативност в метода и търсения положителен психологически ефект. „При арт-терапията няма ограничен достъп, в нея могат да участват всякакви лица, независимо от своя физически или интелектуален статус.“5 Неразривна част е обмяната на идеи, работни прийоми и тук е мястото да се подчертае огромното влияние на ментора, който „моделира“, „скулптира“ емоционалния опит на пациента/клиента си, т.е. заедно правят изкуство.
Опасностите произтичат и от самата същност на изкуството – отражение на лични мисли и пориви, то е и огледало за обществените социални, културни, философски и естетически нагласи. Нашето бурно настояще постави човека пред множество изпитания. Самите артисти/терапевти и като автори, от друга страна, също са изправени пред трудни избори. С развитието на новите технологии все повече агресивни образи атакуват съзнанието ни. Става все по-трудно да бъде селектирана информацията и това води до психически деформации при децата, но и при възрастните. По данни на Световната здравна организация процентът на хора със специални потребности е между 10 и 13% и те се увеличават. Синергичният подход в арт-терапията подпомага младежи и възрастни в борбата им с неврози и тежки депресии. По този повод проф. Петер Цанев казва: „Съвременният човек често преживява депресия, която е задължителна за здравето му според някои изследователи. Ако забраним на хората да преживяват депресия, убиваме тяхното емоционално и интелектуално развитие. Този дисбаланс или криза може да бъде коментиран като заболяване и като оздравяващ процес. Изобразителната дейност също има подобен характер, ако творим изцяло позитивно изкуство, създавано само за релаксация, което художниците наричат кич, ние приспиваме или убиваме емоционалния потенциал на човека“6.
Междуличностното общуване на полето на изкуствата, в пределите на метода с цел създаване на стойностно произведение, е само по себе си предизвикателство. Докъде терапевтът може да е толерантен към резултата, без да постави под съмнение собствените си разбирания в изкуството. Интензивният характер на тези отношения създава потенциално опасна ситуация и за двамата. Например до каква степен директният език и толерантността са оправдани с цел по-лесна комуникация и партньорско доверие и няма ли реална опасност от възникване на желание за смяна на ролите. Споделянето на идеи трябва да става внимателно и в точно подбран момент, в подходяща за целта обстановка – мултисензорна стая, ателие и др.
Независимо от същественото развитие на арт-терапията все още съществува известно неразбиране на нейните цели и използвани методи. В резултат на това тя продължава да бъде прилагана безкритично. Въпреки голямото й разнообразие на нея се гледа като на техника и умение, а не като на отделна терапевтична съвкупност. Може би това е най-очевидната причина много често тя да се използва едностранчиво, само за релаксация и отдих. Практикувана от психотерапевти, които нямат художнически познания, води до противоречиви изобразителни резултати. Това инициира същностно неразбиране на процеса и поражда недоверие в потенциала му. Омаловажава се една от функциите на дисциплината – естетическо възпитание чрез правене на изкуство. В САЩ например арт-терапевтите са артисти, които имат магистърска степен по изкуства и арт-терапия, като последната е следдипломна квалификация. Прилагането на класически визуални изкуства (живопис, скулптура, рисунка) и синтезирани форми (видео, пърформанс и др.) изисква владеене на инструментариума, видовете материали и медии. Тук е мястото отново да се подчертае огромното значение на личността на артиста терапевт. Създаването на стойностно изкуство е неразривна част от този процес и самото тълкуване на произведението изисква професионална артистична подготовка. Неслучайно Едит Крамър (художничка и арт-терапевт, един от основоположниците на дисциплината) говори за артефакта като за „третата страна“ в терапевтичния „диалог“. Получената през процеса информация дава ясна представа за моментното ментално състояние на пациента, от една страна, но от друга – налице е даденото произведение. Тук възниква въпросът, дали получените резултати са изкуство или не – това би могло да бъде обект на отделно изследване. Постигнатото в естетически план може да се смята за неразривна част от изцелението. Ангажираността на пациент и ментор с крайния резултат се поощрява, като така се търсят нови пътища за себепознание и за двамата. Развиват се нови личностни идеи и модели на поведение.
Дебатите по темата за разграничаване на работата на арт-терапевта от други клинични дейности, като например на психотерапевта, са от години. Много често при ръководството на групи в заведения за лишаване от свобода той се нарича „художествен ръководител“ или „групов работник“. Голяма дискусия в Европа през 1990 година постави под съмнение професионалното равнопоставено положение на арт-терапевтите и психотерапевтите. Някои специалисти са на мнение, че определението „арт-терапия“ не отразява адекватно естеството на извършваната от тях работа. В противовес на тези възгледи има и други твърдения, че промяната в това определение ще доведе до загубата на професионална идентичност. Самият акцент в тази система пада върху силата на творческия процес и именно той го отличава от вербално базираните психотерапевтични практики. Интересно е да се отбележи, че подобни спорове и дебати периодично възникват в САЩ, но това като че ли допринася за жизнеността на метода. Въпреки че Британската асоциация на арт-терапевтите гласува за запазването на това определение на професията, това не попречи за разрояването й на различни подразделения, като например аналитичен арт-терапевт, групово и личностно ориентирани специалисти. В САЩ се включват и други асоциирани групи, които се определят от редица фактори, включително от контекста, в който терапията се извършва. Всъщност през 1981 година Едвард Уоткинс отбелязва, че не съществува сходство между практика, която се базира на работа с класическите визуални изкуства (живопис, графика, скулптура и др.), и например изображенията с пясък. Игровата терапия по един или друг начин присъства в различните подходи. Тя събужда креативността, но в случая при използването на класически художествени средства тя е само част от процеса. Като се има предвид разнообразието на теоретичните позиции и начините на работа, както и огромният потенциал на арт-терапията, има поле за генериране на несъгласие и фрагментиране. Въпреки всички тези факти системата се е развила като последователна и единна дисциплина, добила статут на отделна професия.
„Всеки показва по един или друг начин един особен вид творчество, оригиналност, находчивост, които имат някои конкретни особености. На първо място, то е различно от творчеството на специална дарба от типа Моцарт например. Можем освен това да се изправим лице в лице с факта, че така наречените гении проявяват способност, която не разбираме – казва Ейбрахам Маслоу. – Онова, което можем да кажем за тях, е, че те са сякаш специално надарени с порив и способност, които едва ли имат връзка с останалата личност и с които, както идва да покаже всичко, те се раждат. Не се занимаваме с този талант тук, тъй като той не почива на психично здраве и удовлетворяване на базовите потребности. Творчеството на „себеактуализиращите се хора“ е по-скоро сродно с наивното и всеобщо творчество на неразглезените деца. Този тип творчество, бидейки израз на здравата личност, се проектира върху света или докосва всяка дейност, с която се занимава съответният човек. В този смисъл може да има обущари, дърводелци или чиновници творци. Каквото и да прави човек, той може да го прави с определено отношение, определен дух, който възниква от естеството на характера на човека, осъществяващ действието. Човек може дори да гледа творчески като детето – пише авторът и продължава: – То е по-скоро основна характерна черта на обикновената човешка природа – потенциал, даден на всички човешки същества при раждането им. Те творят и сякаш виждат по-лесно истинското и действителното. Те изглеждат по-творчески личности, в сравнение с останалите по-ограничени хора. Изразено по положителен начин, те са по-спонтанни, по-естествени от повечето хора.“7
