Речевото развитие на децата от ромски произход представлява интерес от педагогическа, психологическа, лингвистична и социална гледна точка.
Психолого-педагогическият аспект на проблема се изразява в търсенето на такава организация на обучението, при която влиянието на по-бавния темп в овладяването на езика върху психологическото развитие на децата да се сведе до минимум.
Основната задача на съвременния учител е да формира у учениците отговорност за резултатите от обучението, да ги насочи към потребностите за натрупване на индивидуален познавателен опит. В това отношение работата с деца билингви е твърде специфична.
Много често децата билингви постъпват в училище със съвсем ограничен лексикален запас от български език и това създава редица трудности при обучението им. Билингвизмът, т.е. двуезичието, се разглежда като психически механизъм от знания, умения и навици, позволяващи на човека да създава речеви произведения, последователно принадлежащи на две езикови системи. Според определението на Ж. Бояджиев терминът двуезичие (билингвизъм) е ,,владеенето и използването на два езика от даден индивид или дадена общност, съвместно функциониране на две езикови системи в говорното общуване” (Бояджиев, 1981).
За децата от малцинствени групи билингвизмът е неизбежен, а това налага те да оперират със знаците на две езикови системи. При общуването се осъществява взаимодействие между двете езикови системи, което поражда затруднения в речевата дейност. Децата от различните етноси възприемат българския език през призмата на майчиния си език. Това поражда грешките им в българската реч. Фонетичните грешки на учениците често се дължат на липсата на някои звукове в майчиния език, което води до затруднения в произнасянето на определени звукове от българския език (ц, х, ъ) или до смекчаване на други (л, м, н).
Като отчита двуезичието на учениците, учителят търси пътища и форми за ефективно обучение, съобразено със степента на съответствие и несъответствие между явленията в двата езика. Да се работи с деца билингви е нелеко предизвикателство. За да се отговори на държавните образователни изисквания, учителят е необходимо да познава особеностите на мисленето и изразяването на тези ученици. Компетентностите за възрастовите и физиологичните особености, както и за спецификата на културата, към която принадлежат билингвите, също са задължителни. Само тогава може да се оценят слабостите и проблемите на учениците, за да се ръководи правилно образователно-възпитателният процес. Осигуряването на по-ефективна система на обучение налага да се търсят подходящи стратегии и техники, да се прилагат адекватни принципи, методи и подходи за повишаване на мотивацията. Тези усилия имат за цел преодоляване на затрудненията при усвояването на нови знания и умения, адаптиране на учебното съдържание към опита, интересите и потребностите на учениците, създаване на по-добра организация на тяхната учебна дейност и подготовка.
Семейството е първата „институция” за социализация и възпитание на детето. От целите, които си поставят родителите, и от използваните стратегии за възпитание и взаимодействие с училището зависи личностното развитие на всяко дете. Слабите връзки между училището, учителите и семействата на децата от ромски произход имат съществен принос за изоставането в процеса на обучение и отпадането от училище още в началото на прогимназиалния етап на голяма част от учениците.
За да се осигури превенция, при педагогическото взаимодействие с родителите учителят трябва да има предвид социокултурните традиции, които изграждат ценностната система на етноса. Особено важен е и фактът, че позициите на учителя и ученика и в двете общества се възприемат по различен начин. Това налага да се познава много добре спецификата на всеки етнос, а оттам – педагогическото взаимодействие да се пречупи през призмата на културата и традициите му (Габрова, 2002).
От учителя се изисква да промени нагласите на родителите относно възможностите за развитие, за социална интеграция. Голяма част от родителите от ромски произход са с нисък образователен статус, не владеят българския език и като цяло нямат осъзнати отговорности и задължения към осигуряването на добри условия за учебна работа на децата си. Затова учителят трябва да подържа тясна връзка с родителите, да ги мотивира да бъдат по-отговорни спрямо учебния процес на децата си.
Първото условие децата билингви да овладеят добре българския език е да се общува с тях и да се поставят в активна речева позиция. За това спомага и богатото онагледяване на поднесения езиков материал. Учителят трябва да използва всички подходящи ситуации, за да могат учениците да придобият умения да слушат и разбират това, което им се говори (да питат, да обясняват), и да реагират речево (не само да задават въпроси, но и да отговарят на поставени въпроси).
Специфична дидактическа задача на учителя, работещ с билингви, е свързана с модифициране на учебното съдържание според особеностите на обучаваните и техния познавателен опит. Преподаването трябва да е образно, нагледно. Това се налага поради различното равнище на владеене на официалния книжовен български език. Когато по-голяма част от учениците не притежават в речеви план нужния лексикален и синтактичен минимум, е необходима диференциация на процеса на обучение, съобразно с индивидуалните потребности на учещите.
Практиката показва, че почти всички ученици могат да постигнат високо ниво на изпълнение на образователните стандарти, но в различно време и по различен път. Това може да се постигне чрез адаптиране на учебното съдържание по посока улесняване на възприемането на базата на опростена лексика. От значение е и готовността на учителя да изчаква развитието на мисловния процес при отговарянето на въпроси, тъй като за децата билингви е характерен т.нар. двупосочен мисловен процес.
Част от системната работа на учителя на билингви е подготовката и поставянето на индивидуални задачи за самостоятелна подготовка с цел компенсиране на затрудненията при овладяването на учебния материал.
