Емоциите са позитивните и негативните реакции към събитията, които хората възприемат като свързани с тях. Емоционалната регулация се дефинира като процес, при който индивидите се повлияват от емоциите, които имат; тя отразява начина, по който те ги преживяват (Gross, 1998).
Регулацията на емоциите като цяло е ориентирана към подпомагане на хората в процеса на справяне с определено емоционално състояние.
Някои форми на емоционално регулиране са насочени:
- към намаляване на интензивността на емоцията;
- към увеличаване на интензивността;
- към запазване на същото състояние.
Регулацията на емоциите включва и контрол над тях. Има две форми на контрол на емоциите:
- насочен контрол – съзнателен, по-гъвкав и съответно служи по-добре за адаптацията на човека;
- реактивен контрол – ненасочен, ригиден, до голяма степен неосъзнат и се проявява като импулсивно поведение.
Импулсивността (високи нива на реактивен контрол) и ниският насочен контрол над емоциите са свързани с проблемно поведение (Eisenberg et al., 2004).
Емоционалният отговор към дадена ситуация е първичен и вторичен. Първичният емоционален отговор към ситуацията може да бъде качествено различен от вторичния. Първичният отговор се отнася към незабавния, груб отговор към емоционално свързано събитие – нерегулиран емоционален отговор. Вторичният отговор се отнася към способностите на човека да се справя с първичния емоционален отговор – емоционална регулация. Краят на емоционалния отговор се регистрира с връщането към основното състояние. Това връщане може да се реализира без никакво съзнателно регулиране, например при процеса на хабитуация – основна форма на адаптация (Rankin, 2009).
Емоционалната регулация се развива през детството, когато детето се учи да изразява своите емоции. Колкото по-голямо е детето, толкова повече възможности придобива то да изразява емоционалните състояния с думи и да интерпретира емоционалните отговори на другите. В младежка възраст емоционалната регулация продължава да се развива с включване на влиянието на социалния опит и мотивацията.
Чрез спорта естествено и спонтанно децата и младите хора могат да изразяват своите емоции. В системата на средното и висшето образование обаче спортът често се пренебрегва в учебните програми за масово обучение. Заниманията в час са или силно структурирани и игровият елемент липсва, или са толкова свободни, че децата и младите хора често не ги посещават. За целите на себеизразяването и самореализацията е необходим друг подход към спортните занимания – успешно да бъдат използвани методи и техники от спортната психология.
Спортната психология изследва мозъчната активност и поведението на човек по време на физически упражнения, т.е. как промените в мозъка предизвикват промени в тялото и как на свой ред промените в тялото предизвикват промени в мозъка. Съвременните образователни системи по света постепенно ограничават влиянието си до главата на човека. Часовете по спорт прогресивно намаляват, докато почти изчезват по време на висшето образование.
Доказано е ползотворното влияние на физическата активност при умствено натоварване, при стрес, при психически нарушения, при телесни заболявания, при проблеми с регулацията на емоциите и поведението (Buckworth & Dishman, 2002).
Физическите и дихателните упражнения успешно може да се използват при деца със силно изразено агресивно поведение – прогресивна мускулна релаксация, дихателна гимнастика за намаляване на възбудата при гневен изблик; участие в групов спорт.
Спецификата на методите и техниките при спортната терапия се изразява в следното:
- спортуващите не е необходимо добре да владеят съответната дейност, стремежът не е към високи постижения; фокусът е върху емоционалното преживяване;
- важно е спортуващият да придаде смисъл на дейността, а не само да възпроизведе показан модел;
- всяко умение, което се заучава, трябва да има индивидуален смисъл за човека и да върши работа в неговия конкретен случай;
- обръща се внимание на постиженията и възможностите, а не на слабостите и грешките.
В терапевтичната си функция спортната дейност има редица предимства:
- може да се осъществява самостоятелно и без надзор (всеки може да спортува сам);
- удобство и ниска/никаква цена;
- минимални/никакви нежелани странични ефекти;
- допълнителни ползи за тялото (повишена издръжливост, подобряване на фигурата, повишен мускулен тонус);
- намален риск от здравословни проблеми;
- редовните физически упражнения подобряват самооценката и повишават самочувствието;
- подпомага социализацията в група от връстници със сходни интереси;
- действа като социално приемлив отдушник на натрупано напрежение;
- възпитава дисциплина, уважение и ред;
- изгражда умения, които може да бъдат прехвърлени в ежедневието.
Управлението на агресивното поведение трябва да бъде част от емоционалната социализация на децата както в семейна, така и в училищна среда (Piko, Keresztes & Pluhar, 2006). Превенцията и терапията на агресията включват спорт, поведенчески техники, които целят да намалят импулсивното поведение, техники за управление на гнева, психодрама, музикотерапия, арттерапия, танцова терапия (Smeijsters & Cleven, 2006).