Подходът да бъдат съпоставяни епистоларното наследство на твореца и неговото творчество е прилаган частично при изучаването на другите автори, включени в учебната програма за 11. клас, най-вече на Христо-Ботевото и Пенчо-Славейковото творчество. Опитът на автора показва, че този подход дава добри резултати, води до по-задълбоченото осмисляне и интерпретиране на художествените текстове, което е една от главните цели на обучението по литература в 11. и в 12. клас, насочено и към подготовката на учениците за държавния зрелостен изпит по български език и литература. Например при изучаването на Ботевото стихотворение „До моето първо либе” е направен паралел с епистоларното наследство на поета. Съпоставени са творбата и предсмъртното писмо на Ботев до близките му, в което той отправя към любимата си Венета посланието: „Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе…”. От това следва изводът, че за възрожденския тип съзнание любовта към родината стои над всичко. Пейо Яворов, който твори в края на XIX и началото на XX век, приема като свой идеал Ботевия героичен пример за сливане на слово и дело и се стреми да постигне подобна себереализация, за което говори участието му в Македонското освободително движение, но епохата на историческо безвремие, в която живее, несбъдването на националния идеал не му дават възможност да постигне духовната монолитност, характерна за възрожденския тип съзнание, и го карат да потъне в света на своето раздвоение и терзание, което намира израз и в любовната лирика на поета.
При изучаването на лирическата миниатюра „Спи езерото; белостволи буки” от сборника „Сън за щастие” на Пенчо Славейков също са разгледани интертекстуалните връзки с други негови творби, включително и с писмо на поета до Мара Белчева от 1905 г., в което той пише: „Ти ме виждаш всякога спокоен, но има глъбини, които не се вълнуват на повърхността (…) как падат минутите на щастието в глъбината на моята обич”. Това води до по-задълбочено осмисляне и интерпретиране на лирическия текст, на художественото внушение, че пейзажът в него е и обективно-осезаема реалност, и огледало на душата.
Паралел с Пенчо-Славейково писмо до Мара Белчева е направен и при изучаването на лирическата миниатюра „Во стаичката пръска аромат”. В едно от писмата до любимата си той пише: „Не зная кой отзарана е сложил на бюрото ми голяма китка люляк – и струва ми се, че тя ще е виновна за моето щедро жизнерадостно настроение…”. Това също допринася за по-задълбоченото разбиране на творбата – и на нейната художествена условност, и на връзката й с реалния живот.
При изучаването на Яворовата любовна лирика са осъществени съпоставителни анализи с Ботеви и с Пенчо-Славейкови стихотворения.
На учениците предварително е изяснено значението на лексемата епистоларен (лат. еpistolaris, гр. επιστλη – писмо) – който е във форма на писмо; художествени произведения, написани във форма на писма (Филипова-Байлова и др., 1993: 305). До тази форма се приближава и дневникът – като своеобразно писмо до себе си. Затова е разгледан и Яворовият Философско-поетически дневник.
Разгледани са и жанровите особености на писмото, за да бъдат осъществени по-задълбочени съпоставки между епистоларните и лирическите текстове. Предполага се, че автобиографизмът намира по-силен израз в писмата, отколкото в стихотворенията, в частност – в любовната лирика на Яворов, която (както и цялата му поезия) е силно изповедна. Както отбелязва Маргарита Серафимова в статията си „Жанрови идентификации на писмото (Проблеми на литературната трансформация)”: „…жанровата идентичност на писмото винаги е била поставяна под въпрос. То обичайно е оставяно извън системата на литературните жанрове…”, същевременно в някаква степен има сродство с тях, особено с поезията (Серафимова).
Авторката изтъква както спонтанността и искреността на писмото, така и привидността на уединението, на истинното себеизразяване: „Актът на писане е израз на осъзнатата самоценност на аз-а, от една страна, и начин на отреагиране (репортажно или рефлексивно) на непосредствено ставащото. Написано в усамотение, в още тръпния миг на внезапното вълнение („моментална снимка на чувството” по израза на П. Славейков), писмото е себеизразяване. Огромната част от неговата повествователна енергия се крие във факта на самото написване. В този случай писмото се доближава до дневника, макар и по-въздействено вече със самото предчувствие за отклик. То улавя мигновения афект, летливия дъх на ефимерното състояние. Въпреки това актът на себеразкриване не е достатъчно еманципиран, уединението е привидно. Волно или неволно писмото носи ъгъла на зрение, гледната точка на своя адресат, моделирайки в това представление степента на откровеност и непреднамереност” (Серафимова).
