Изводът е, че проблемът за художествената условност е свързан не само с литературните жанрове, но и с епистоларните. Това трябва да бъде обяснено на учениците, които често се затрудняват при осмислянето на литературата като фикционален свят и при интерпретацията най-вече на лирически творби като Ботевите и Яворовите често не разграничават понятията автор (поет) и лирически говорител, Аз, герой. При тълкуването на писмата все пак е уместно да се използва понятието автор, за разлика от интерпретирането на лирическите текстове, при което трябва да се внимава кога това понятие не бива да се използва.
Общото между писмата и художествените текстове може да бъде открито и в отношението между адресанта и адресата (конкретния или предполагаем реципиент): „Епистоларното писане винаги ще си остане едно литературно изкушение, а литературата – едно трепетно епистоларно очакване да достигне своя адрес, „да пристигне по предназначение”. Но и извън този почти метафоричен топос, директното обръщение към читателя в предговора или в текста; амбивалентният жест на посвещението в една творба свидетелстват за начина, по който епистоларното на свой ред нахлува в литературното” (Серафимова).
Проблемът за връзката между епистоларното и литературното, за тяхната истинност и фикционалност е засегнат и от Михаил Неделчев в книгата му „Яворов. Сюжетите на последните години”: „Неизразимо бедни са тези наши сънародници, които не са получили посланието на трагическия поет на България, които не са били подвластни на любовната магия, причинявана от стихотворенията от „Минината поредица” като „Две хубави очи”, „Вълшебница”, „Пръстен с опал” („Мечтата ти е очарована робиня…”), „Ще бъдеш в бяло”. Редом с тези строфи още по-нелепо звучи като спомен отпреди сто години мрънкането на братята, че цикъл от тези стихотворения са били публикувани в сп. „Мисъл” с мото от писмо до Мина: та какво по-естествено за поета, след като самите стихотворения са части от писмата, писма и стихове се сплитат – както отдавна е било отбелязвано – в единен лирически общ текст, в един интертекст. Писмата на Яворов заедно с неговите стихотворения са неотделими в този наистина общ епистоларно-стихотворен роман” (Неделчев, 2016: 39).
Познаването на Яворовото епистоларно наследство предполага и паралел с кореспонденцията в днешно време, която се осъществява най-вече в електронен вид – чрез имейли, съобщения и др.; обвързана е със социалните мрежи. Добре е младите хора да добият представа и за някогашния начин на общуване, когато писмото се пише на ръка, не се получава моментално, а е свързано с очакване и надежда. Това би ги подтикнало и към саморефлексия, към осмисляне на начина, по който самите те общуват и изразяват своите чувства, пориви и стремежи, също и да съотнесат изучавания учебен материал към собствения си житейски опит и емоционален свят. Защото пред обучението по литература стоят не само познавателни, развиващи и възпитателни цели, ролята му е и да подтикне и подпомогне учениците да разчетат писмото на художествената словесност, което е „…въвличане в ангажимент, поддържане равнище на морално безпокойство…” (Стефанов, 2004). Изпълнявайки тази задача, преподавателят трябва да има предвид факта, че учениците възприемат и интерпретират художествените текстове, съобразно със собствените си нагласи, умения и опит, че са възможни и желателни различни гледни точки и становища, но са необходими базисни знания, за да бъдат те достатъчно проникновени и обосновани.
