В България неоспорвано е налице централизирано управление на образованието, но с тенденция към децентрализация. Държавата трябва да запази възможността да установява общите стандарти за качество на образованието и да контролира тяхното спазване на цялата територия на страната.
В съвременните условия функциите на Министерството на образованието и науката следва да се променят от административно-разпоредителни в контролно-регулативни. Регионалните управления на образованието трябва да бъдат освободени от административно-управленски правомощия и да се изградят като звена за развиване на методическа дейност и контрол3.
Много важно е и училищните директори да бъдат допълнително квалифицирани с оглед на повишаване на тяхната управленска компетентност4. Директорът е работодател на всички в учебното заведение – педагогически и непедагогически персонал. С делегирания бюджет директорът определя трудовото възнаграждение на учителите. Той разполага с този бюджет. Така той може да спестява годишната заплата на учител, която да бъде използвана за други цели и дейности.
Директорът на учебното заведение определя преподавателската натовареност, разрешава отпуските, ръководи учителския съвет и организира изпълнението на неговите решения. Отново училищният директор утвърждава правилника за вътрешния ред в училище – режима на работното време на персонала и училището, седмичното разписание на учебните занятия, графика на писмените и класните работи на учениците.
На фона на умерената централизация на българското образование съществуват и редица модерни европейски държави с децентрализирана образователна система. За сравнение ще представя няколко добри примера от държави с децентрализирана национална образователна система, каквито са например Швейцария и Финландия.
Като цяло при децентрализираното управление на образованието имаме съсредоточаване и разпределение на образователната власт между регионалните и местните администрации. При този вид управление на образованието контролът върху училищата е съсредоточен в местните образователни власти. Те провеждат местна образователна политика, съобразена както със закона за образованието на съответната територия, така и с насоките, давани от централните образователни власти.
Типичен пример за децентрализирана система на управление на образованието е Швейцария, която е федерална държава. В нея управлението и администрацията на образованието в кантоните се осъществяват от правителството на кантона и неговия департамент на образованието, към които в много кантони се прибавя и съвет по образованието.
Този съвет е колективен орган, чиито членове, избрани от кантоналния парламент, са компетентни предимно по въпросите на вътрешноучилищната организация.
Особено голямо значение за развитието на сътрудничеството между отделните кантони има Конференцията на кантоналните директори. Чрез нея се координират редица управленски въпроси от общ характер, което пък улеснява мобилността на населението от един кантон в друг.
Интересен момент в управлението на образованието в някои кантони е, че в началните училища то се осъществява от училищните инспектори, като всеки един от тях ръководи по няколко училища, т.е. в тях няма директори.
Във Финландия има дванайсет провинции, които са натоварени с управлението на образованието. В своята работа те се опират върху различни консултативни органи, съставени от училищни администратори и представители на други икономически или културни организации. Задачите на местните общности са определени със Закона за администрацията на училищата на местно равнище от 1988 г. Тази силна децентрализация в полза на местните власти се вписва във Финландия, както и в другите скандинавски страни, в една широка професионална автономия на училищата.
Основна роля за определяне на образователната политика имат министерството и Националният съвет по образованието, който определя общия образователен минимум, основните направления в учебните програми, принципите на оценяване и др.
