Образователната система в България – същност и възможности за подобряване на нейния управленски модел

Като цяло в повечето от моделите на управление на образованието в страните от Западна Европа децентрализацията и автономията са част от едно по-широко социокултурно и политическо развитие, което е в полза на „по-малко участие на държавата”, по-малко регламентиране от страна на централната администрация и повече власт на регионалните и местните власти, както и на училищното управление.
Демократичността на умерено централизираната българска образователна система обаче е неоспорима. На образование в България имат право всички граждани. Целта на образованието е да подготви хората за отговорно гражданство в едно демократично общество.
Образованието в страната включва главно две области:

• развитие на интелектуалния потенциал на учениците, насърчаване към индивидуалност, независимост, внасяне на национална, културна и историческа осъзнатост;
• осигуряване на основна и професионална подготовка, насърчаване към по-нататъшно обучение, самоподготовка и желание за участие в публични мероприятия.

Развитието на образователната система у нас е свързано с прехода към свободна пазарна икономика. Отражението от този преход се изразява в растящо децентрализиране на образователната система и по този начин образователните институции получават по-голям избор в определяне на техните учебни планове и програми.
Очакваните резултати с оглед на растящата децентрализация на българската образователна система са следните:

• по-висока мотивация на учениците към получаване на образование;
• създаване на по-силни връзки между учебното съдържание и изискванията на пазара на труда;
• разработване на по-голяма приложимост в образованието съгласно интересите и уменията на учениците.

Умереният характер на централизацията у нас се изразява в следните моменти:

• директорите на училищата и обслужащите звена сами назначават учителите и другия персонал (пояснение: при силно централизираните системи учителите обикновено се назначават от управленските органи над директорите);
• директорите и педагогическите съвети разполагат с редица възможности да вземат самостоятелни решения относно управлението на училищата, да правят известни промени и допълнения в учебните планове след одобрение от регионалните управления на образованието и МОН;
• предметите СИП и ЗИП изцяло се определят от училищата;
• учителите сами избират методиките и учебниците, одобрени от МОН, по които да преподават;
• училищата имат право да си осигуряват собствени приходи;
• училищното настоятелство има много широки възможности за местно подпомагане на образователния процес и дейността на училището, но все пак трябва да се има предвид, че макар и да работи в тясна връзка с директора, то не е орган на управление.

Българската образователна система се променя особено бързо. Промените както засягат нейната същност, така и придават на системата допълнителни характеристики:

• по-нататъшна демократизация и децентрализация на образованието чрез окуражаване на самоуправлението и свобода на действие на регионално и училищно ниво;
• повишаване на качеството на образованието чрез осигуряване на основно образование за всички, овладяване на минималните образователни изисквания и умения за социална и професионална реализация на ученика;
• модернизиране на системата на квалификация и професионално развитие на учителите;
• повишаване на нивото на владеене на българския книжовен език и чуждите езици при учениците като особено важно условие за успешна социална и професионална комуникация и постижения;
• адекватно използване на компютърно оборудване и информационни технологии в училищното образование.

В заключение, за да бъде модернизирано българското образование, най-важно е в рамките на Министерството на образованието и науката – като основен център и реализатор на политиката по управление на образованието – да има достатъчно воля.
Като че ли обаче все още липсва практиката МОН да осъществява адекватната консултативна дейност с по-ниските нива в управлението на образователната система у нас, за да разбере и техните реални нужди, както и проблемите, с които се сблъскват ежедневно. В този смисъл, за действителното подобряване на модела на образователната система у нас е необходимо по-широко поле на консултации между централното управление и местните регионални и общински органи, ангажирани в управлението на образованието, както и, разбира се, по-силно консултативно участие от страна на училищните директори.