Българи
В научните историко-етнографски изследвания за културното развитие на българската диаспора в Молдова има достатъчно теренни проучвания. Още по времето на първите десетилетия на мирното съществуване на българския етнос тук е проявяван интерес към техния културен живот. Й. Титоров описва нравите и обичаите на българите в южната част на Бесарабия в цяла глава на своя труд „Българите в Бесарабия”. „Трудолюбието и пестовността, радушното гостоприемство, набожността, нравствеността, обичта към ближния, пазенето на своя имот и почитането на чуждата собственост са главните характерни черти на българина от южната част на Бесарабия. Във всекидневните си отношения той е миролюбив и отстъпчив”3. Списъкът може да се допълни от други характеристики като неизчерпаем стремеж към просвета, духовно възраждане и свободолюбие. Заради изброените качества българските преселници не само в Молдова, а и живеещите във всички други региони се ползват с голям световен интерес.
Още от началото на 19. век бесарабските българи благодарение на своите национални чувства – пише В. Дякович4 – придобиха „една относителна свобода на сдруженията, събранията, печата и театъра, доколкото законите на монархията и цензурата допущаха. Не се посегна нито на българския език, нито на българската книга, нито на народните сборове по селата – тлаки, седенки, вечеринки, разни обичаи и обреди при празнуването на религиозните и национални български празници”. Авторът описва също историята на забраната на коледуването, завършила с кърваво стълкновение с полицията. Като резултат народът се сдобива с разпоредба за непосегателство върху българските народни традиции.
Във връзка със споменатия по-горе голям стремеж към наука и просвещение ще отбележим, че българите в Буджака през 19. век имат два големи културни центъра – градовете Болград и Комрат. В първия град функционират пълна девическа гимназия, класни мъжко занаятчийско и девическо стопанско училище. А във втория – мъжка реална гимназия с пансион и девическо домакинско училище. Историята им е многопланова и тясно свързана с господстващите в региона режими. До края на 30-те години съществуват и над 10 частни училища по селата. Едно от тях функционира в Тараклия. „Учители в тях са главно свещеници или свещенослужители, някои, дошли от българските земи заедно с паството си”5, Обучението се провежда на руски език, еднокласно, със задължителен Закон Божи. Учителите са местни хора с различно професионално равнище. Българските деца посещават не само своите училища, но и намиращи се в други селища, например различни областни училища, духовни семинарии и пр. в по-големите градове. Характерно е, че учат не само децата, а и по-възрастните. Наблюдава се стремеж към всеобщо просвещение, който към края на столетието извежда населението до едно високо общообразователно равнище. По-конкретни данни за развитието на училищното дело в региона може да се намерят в работите на Е. Челак. Анализът на източници от редица автори – Н. Державин, В. Дякович, Л. Берг, В. Зеленчук, Е. Хаджиниколова и др., дава основание да се твърди, че към началото на 20. век българското население се отличава от молдовското и украинското с висока степен на грамотност.
Освен нарастващата тенденция към всеобщо ограмотяване в края на 19. век духовният живот на българите е неотделима част от културните процеси. Важна роля в духовността на населението играе църквата, която му осигурява възможност за свободно християнско вероизповедание. „Духовенството, голяма част от тамошните българи, стои на висотата на положението си и е почитано от населението. Посещаването на черквите във време на богослужение по градовете и селата е най-бляскавото доказателство за набожността на българското население”6. В цитирания труд може да се прочете за провеждането на църковните обичаи и спазването на църковните закони. От изследването „Българите от Украйна и Молдова” на И. Грек и Н. Червенков може да се разбере не само за религиозните задължения на свещениците, а и за тяхната „значителна работа по културно-нравственото възпитание на миряните. Свещениците в българските колонии преподават Закон Божи… пропагандират свещена и гражданска история, разясняват съвременните политически събития”7.
От описанията на духовнокултурното положение на българите в Бесарабия към началото на 20. век може да се заключи, че този народ е бил достатъчно набожен, благочестив и е живял в съответствие с християнските закони. За това красноречиво свидетелстват и отворените повсеместно различни храмове и молитвени домове. Към тях обикновено има, както и при училищата, библиотеки. Те са от огромно значение за духовното развитие на народа, за националните и образователните му процеси. В библиотеките се намират периодични и литературни издания, отпечатани в региона, предимно на български език. „Инструкция за задълженията на селските учреждения” е първата книга на български и руски език, издадена в Кишинев през 1821 г. Първите български печатници от този период се разполагат предимно в големите културни центрове – Кишинев, Одеса, Измаил. През 1861 г. се създава печатница към централното училище в Болград. „В нея са издадени 61–64 български книги. Това са буквари, учебници, календари, преводна литература, законодателни документи”8. Бесарабските българи се запознават с творчеството на българските автори Н. Палаузов, С. Радулов, Г. Раковски, В. Априлов, Н. Геров, Д. Тошкович, И. Богоров, Е. Мутева, П. Калянджи и др.
Едни от най-важните елементи на културния живот на българите от Бесарабия, както и при всички други етноси, са поддържането и спазването на народните традиции и обичаи, развитието на етнографските процеси и фолклора. Като компонент от сложния и многостранен комплекс от различни явления в живота ролята на традиционните, предавани устно форми е огромна. Значението на фолклора като средство за самоизразяване особено нараства, когато се създават неблагоприятни условия за развитие на професионалното изкуство, литературата, образованието и др. Само при такива исторически условия, като при идването на българите в Буджака, традиционните форми на културната дейност изпълняват компенсиращата роля, замествайки националната литература, театъра, училището. Българските традиции и обичаи, акумулиращи столетия огромната творческа енергия на народа, се отличават с богато идейно-тематично съдържание и съвършенство на художественото въплътяване. Те са неизчерпаем източник, който задоволява културните нужди на населението и по този начин българите съхраняват националната си самобитност. Фолклорът е школа за трудов и социално-политически опит, с негова помощ хората се учат да разбират природата на социалните процеси, да отличават правдата от неправдата, да отбелязват важните изменения в живота, да развиват патриотическите си чувства. Със специфичните си черти българският фолклор в Бесарабия е привличал вниманието на редица пътешественици, фолклористи и етнографи. П. Кисимов, А. Скалковски, А. Клаус, П. Задерацки, Н. Державин, Й. Титоров, П. Майков, Ю. Венелин, А. Музиченко, Г. Янков, Г. Раковски, Ц. Гинчев, П. Калянджи, С. Радулов и др. автори от 19. и началото на 20. век описват в своите трудове домовете на бесарабските българи, облеклото и храната им, езиковите диалекти, имената и фамилиите, нравите и обичаите, семейните традиции, народните празници и обреди, символите и вярванията, предсказанията, народната медицина, народното творчество (устното и музикалното), детския фолклор и др.
През 20. век интересът към културните процеси на българския етнос нараства. Бесарабските българи и тяхната културна самобитност вече стават прочути извън границите на Молдова. „Започва и вече половин век се извършва насилствено и корено пречупване на тяхната традиционна народна култура, бит, мироглед. Сложен и болезнен процес. Той протича в обстановката на глад и сталински репресии в следвоенните години. Тези аспекти от тяхната история са абсолютно неизучени”9. Нататък авторите описват състоянието на просветата сред българското население. Те твърдят, че първите общообразователни училища са открити в Тараклия в началото на 50-те години, а впоследствие – и в други населени места. В продължение на 20 години във всички села се отварят средни училища, включващи и непълни средни училища. Съществуващата образователна система в страната дава възможност за всеобщо ограмотяване. И като резултат от този процес сред българите от Буджака може да се отбележат известни деятели на образованието, културата и изкуството от втората половина на 20. век – Д. Брадарска, Й. Бас, П. Стоянов, С. Стоянов, А. Стрезев, Г. Стрезев, Ю. Греков, С. Червенков, А. Минковски, Т. Стоянов, И. Каиш и мн. др. Те влизат в историята на Бесарабия като големи просветители и продължители на народностната си култура. Важна роля за културното развитие на българите в региона имат, както и при другите етноси през съветския период, селските клубове и дворците на културата с организираните към тях различни форми на художествена самодейност, кръжоци, кина, хорове и ансамбли. Повсеместно се отварят музикални школи и школи по изкуствата, които съдействат за придобиването от децата на първоначално професионално майсторство.