В българските художествени традиции Дървото на живота е запазило символния си смисъл, но постепенно е еволюирало като характерен визуален образ. За това в „Енциклопедия на изобразителните изкуства в България” (Обретенов и др., 1980) четем следното:
„Дърво на живота” – характерна декоративна композиция в българското средновековно и възрожденско изкуство – каменна и метална пластика, дърворезба, символ на първичната сила и вечност на живота. Произхожда от Изтока (Индия, Китай, Асировавилония), откъдето се разпространява на Запад в египетското, егейското, гръцкото, римското, християнското изкуство. С течение на времето се променя и формата на изображението – финиковата палма се заменя с райско дърво, насища се с ново съдържание. В българското изкуство се изобразява като права висока клонка, която израства от някакъв съд (ваза, кана, ибрик), отрупана с листа и цвят.Това изображение е пригодно за продълговати плоскости и се среща по църковните стени и иконостаси, по каменни и дървени рамки на врати на прозорци, по медни съдове, дивити и др. Често като пазители на „Дървото на живота” от двете му страни симетрично се изобразяват фигури на лъвове, грифони, змии, птици и човешки фигури“.
Много са параклисите, чиято дърворезбена украса съдържа образи на Дървото на живота (Арабалиев, 1977).
Стенописните орнаменти представляват един важен дял от нашето по-старо изобразително изкуство, като се почне от най-ранното средновековие и се стигне до края на възрожденската епоха. Орнаментална украса имат стотици стари обществени сгради, частни домове, манастирски помещения, църкви и параклиси. Изучаването на това художествено наследство може да послужи като изходен материал с висока стойност за развитието на съвременните приложни изкуства и приложението на съвременни интерпретации за целите на дизайна като цяло. Тук са са подбрани тези стенописни орнаменти, които имат отношение към разглежданата тема – Дървото на живота (Димитров & Шаров, 1964; Папст, 1996).
