Освен люлка на православната вяра България е родина на Орфей, на Резос, на тракийския Дионис и на Спартак. Тези исторически личности са оставили свои достойни следи по българските земи. Ваклуш Толев говори за „теогония на митологичните религии, на паганизма, на езичеството“. И „превежда“ думата „паганизъм“: паганус – езичник, неверник, който не изповядва Вашето изповедание. „С хилядолетия назад в света на езичеството… има духовни ценности, културни дадености… – много по-мощни, много по-духовно цялостни… и като начин на живеене, и като разгърната тайна“ (Толев, 2000: 39). Мъдро е да приемем това и да уважим тези духовни ценности, в които е вложена силата на хора, живели по нашите земи. Те са се справяли с достойнство с тежкия живот, борили са се със стихиите и затова „всяка стихия в митологията е божество, защото контактът с нея в ония времена, който е имал човекът, е много реален… Водата е една реалност, божествена за човека, защото тя е неговият астрален образ в светлина… Огънят е неговата мисловна даденост – неговият свръхразум… Стихиите – те са духовни реалности за битийния човек тогава“ (Толев, 2000: 41–42).
Културното многообразие, завещано ни от прадедите от далечни времена и белязано от християнство и езичество, днес съгласно директивите на ЮНЕСКО придобива стойност на нематериално културно наследство. В констатация на Културната секция на организацията четем: „Докато в миналото наследството включваше само монументалните останки от култури, постепенно към него се прибавиха нови категории като нематериално, етнографско наследство. Причина за това е фактът, че днес се вглеждаме по-внимателно в човешкия род … в информационните, духовни и философски системи… Съвременното понятие за наследство е отворено и отразява всяка частица на живата култура наравно с културата от миналото“.
„Алтернативността на културното наследство по отношение на съществуващите реалности задава културни различия, които чрез множество форми на културно изразяване увеличават културното многообразие. Именно в такава връзка следва да се разбира необходимостта от опазване на културното наследство, което означава приемане на мерки с цел запазване, закрила и изтъкване на разнообразните форми на културно изразяване“ (чл. 4, ал. 7 от Конвенцията за опазване и насърчаване на многообразието от форми на културно изразяване, Париж, 20.10.2005 г.). По-разгърнато определение, което представя дейности по опазване на културното наследство, има следното звучене: „Опазване означава прилагането на мерки за осигуряването на жизнена трайност на нематериалното културно наследство, включително неговата идентификация, документиране, изследване, съхраняване, развитие, ползване, популяризиране и предаване, а така също и възраждане на различните аспекти на това наследство“ (чл. 2, т. 3 от Конвенцията за опазване на нематериалното културно наследство, приета на 32-ата сесия на Генералната конференция на ЮНЕСКО – Париж, 2003 г.). На тази база не само приемаме, но и сме призвани да изучим, възродим и предадем ценните празници, обичаи, ритуали, вярвания, традиционни за българския народ, независимо от това дали те влизат в православния календар, или представляват съпътстващи чествания. Те са отдавна в народната памет и представляват жива част от битието на българина.
И. Кабаков отбелязва: „Всяко „откриване на наследство“ предполага приемането му като такова, което притежава ценност не само за отделния индивид или общност, но и за обществото, доколкото последното не се противопоставя и не поставя под съмнение заложените в него културни ценности. Приемането на определено наследство обаче не е пасивна позиция, която получаваме, без да положим необходимите физически и/или интелектуални усилия, за да осмислим и евентуално споделим неговите ценности“ (Кабаков, 2007: 80–81).
От гледна точка на етиката, бих се позовала на известни английски постулати в юридическите науки, според които се дефинира като морално всяко действие, което допринася полза за този, който го извършва, и за всички засегнати от действието. Според тази дефиниция постигането на високо ниво на толерантност и често съвместно честване на празници от двете различни култури – християнска и езическа – определено допринася за добрия емоционален климат в цялото общество. Тази почти симбиоза на празниците не отнема от чара, а дори способства за съхраняването на ценни детайли в празничния календар на българите. Защото „не всяко учение може да остане живо изповедание, предмет на живеене чрез изповядване“ (Толев, 2000: 235). Необходими са нашите интелектуални усилия да съхраним ценните празнични обреди и обичаи и да ги предадем на подрастващите.
Темата е интересна за подготовка на уроци за развиване на визуалното изразяване в училищни условия. Смятам, че за целта е добре да се ползват творби на автори, представящи народната мъдрост в литературни съчинения, в които чрез фабулата на кратки разкази, тангиращи с приказки, сериозни исторически и етнографски теми са сведени до подходящо за ученици ниво. По въпросите за вярата и традициите по нашите земи съм се спряла на авторите Иван Джуренов и Розмари де Мео.