Фамилните имена у българите, както у други народи, се основават върху лични имена – основни или различни видове производни – или върху прозвища/прякори, които се свеждат в крайна сметка до нарицателни (Илчев, 1969: 31–32).
Приема се, че фамилните имена в метрополията се утвърждават през XIX век, а официално се узаконяват след Освобождението (Илчев, 1969). Тоест днешните български фамилни имена са сравнително ново явление. Образуваните от лични имена прилагателни на -ов, -ев, -ин са много стари и отдавна се срещат редом с личните имена или самостоятелно, но те не са били същински фамилни имена, а само пояснение към личното име.
По време на първите преселници са установени правила – всеки глава на семейство има идентификационен номер, който задължително се посочва в документите. На територията на Руската империя правописът на личните и фамилните имена се променя според официалните норми, от местните традиции, а също и от грамотността на писарите и поповете, които водят регистрите. Понякога при сравнение на списъците имената на едни и същи хора през различни години са изписани по различен начин. Изобщо работата с архивни материали е доста трудна, но те представляват богат източник за изучаване на антропонимията на българските преселници. В настоящото изследване са използвани материали от архиви в градовете Одеса и Херсон.
Първият списък на семействата, с който разполагаме, е от 12 май 1804 г. Той включва 190 мъжки и 197 женски имена. Вписани са фамилно име на семейството и лични имена на хората от даденото семейство. В повечето случаи те са от славянобългарски произход. При тях наблюдаваме характерно за българската антропонимна система явление – голямо количество на форми, различни имена, произхождащи от един корен и с една и съща семантика. Например: мъжки имена – Димитър, Димитар, Митран, Димке, Димо, Дмитран и т.н., женски – Стояна, Стоя, Стоянка и пр.
Много форми, които са деминутивни по произход (Ваня, Петя, Кирчо, Паша), на български се записват като официални. В някои проучвания на български езиковеди те се наричат алоними. Като отделни независими имена в българския речник се изписват различни форми – Георги, Ерги, Герги, Йорги, Гешо и редица още, които в изследваните архивни документи са записани по същия начин. Следва да се отбележат и имената, които съдържат звукове и букви, каквито няма в руския и украинския език. Така например гласната ъ се предава в имената като о, а, у, ы: Валчан (Вълчо), Парван, Пырван (Първан); съгласната щ – като шт, напр. Штеря (Щеря).
Общославянските имена също са доста разпространени, както и общохристиянските. По произход християнските имена са главно староеврейски, гръцки и латински. Гръцките имена са най-многобройни, защото повечето православни светци произхождат от елинизираните области на Източното Средиземноморие. По значение гръцките имена са доста разнообразни и благозвучни. Понеже около две трети от светците от църковния календар имат гръцки имена, техният брой у нас надхвърля двеста, а с производните и видоизменените форми – няколко пъти повече. И тъй като по архивните данни първите преселници са дошли от места, където силно се усеща елинистичното влияние, често имената дори са фиксирани във вариант, близък до гръцката транскрипция, а по-късно – в българския им формат. Така например в списъците 1804 г. един човек е записан като Георгий, след 2 години в други списъци срещаме същия човек вече като Диордий, а след няколко години – пак Георгий. В архивите откриваме няколко подобни примера. Гръцките лични имена не са многобройни – Гина, Калуда, Скарлат, Стамада, Стамат, Штиря, Яни. По-късно тяхната популярност намалява, като мъжките лични имена стават фамилни, без да променят своята форма. Фамилните имена, които и днес често се срещат в изследвания регион, са Скарлат, Стамат, Яни.
Въпреки вековното османско владичество поради разликата в религията турски лични имена не са възприети у нас. Срещат се неголям брой имена, в които се крие турски корен, но те са образувани на българска почва от познати турски думи. Такива са Демир, Курти, Каро, Зуя, Мардлу, Султана и др.
По семантика българските народни имена може да се разделят на две големи групи, между които невинаги се долавя ясна граница – пожелателни и защитни. Първите са доста голяма група и носят по мнението на родителите пожелание за здраве и хубав живот на детето. Славянските имена от този вид са Живко, Здравко. Пожелателните имена за хубаво семейство са Брайно, Рода, за качества на характера – Добра, Драга, Желязко (да е твърд като желязо), Мила, Рада, Бойко (да се боят от него, да бъде властен), Искра (да бъде искрен, сърдечен човек), Стоян. Чсто срещани са имена на цветя – Цвятко, Калина, Кедра. Имена, които предпазват от животни или носят пожеланието човекът да има определени техни качества – Волчан, Волчо. Според изследователи в тази област магическата сила на името можела за цял живот да служи като защита против беди и диви зверове. А понеже най-опасният звяр за човека и стоката му по нашите места е вълкът, широко разпространени са имената Вълко, Вълчо, Вълкан, Вълкана. Иначе казано, понеже сам той е „вълк“, няма да му вредят вълците.
Защитните имена, както и пожелателните, са свързани с вярата в магическата сила на словото. Тяхното предназначение е преди всичко защита от детска смъртност. Когато на някои съпрузи първите деца умирали, те давали на новата си рожба такова име, което да я пази от преждевременна смърт.
Защитните имена са няколко вида:
а) от глаголен корен със значение „стоя“, „трая“: Стойо, Стойко, Стоян, Стоимен, Стойка, Стояна, Станьо, Станко, Станой (да ни стои, да остане жив), Трайко, Трайчо, Траян, Траяна (да трае, да живее), Прифан (да се прихване, да оцелее), Седенка (да се заседи);
б) от дума, която означава здрав, твърд и не особено ценен предмет: Камен, Кремен, Кремена, Желязко, Желяза […]
г) „грозни“ имена, т.е. имена, които предпазват от зли очи: Грозьо, Гърдьо (гърд – грозен), Черньо, Сиво, Сяро (сяр – сив), Гарчо (гар – сив, мургав), Гриво (грив – сив, сивоок) (Илчев, 1969).
По време на създаването на колонията най-често срещани мъжки имена са Георгий, Димитър, Никола, Петър, Константин, Тодор, Яни; женски – Стана, Стояна, Тодора, Елена, Марина, Ирина, Яна, Злата. Вследствие на влиянието на съседните етноси и народности, а също и на различни модни тенденции популярността на тези имена се променя. Към 1829 г. най-разпространените женски имена са Мария, Анна, Домна, а сред мъжките – Иван, Георгий, Илия, Димитър, Николай. При тях вече проличава влиянието на руските и украинските именни традиции.
Българските народни имена, чужди на източнославянския именник, често се видоизменят или заменят в документи с подобни руски или украински имена. Например: Йорги – Георгий, Митре – Дмитрий, Костадин – Константин, и др. Имена, общи за руснаци, украинци и българи, но имащи незначителни фонетични разлики, обикновено са русифицирани или украинизирани и придобиват формата, приета в официалните документи. Например: Васил – Василий – Василь; Димитър – Дмитрий – Дмитро; Петър – Петр – Петро и др. Архивните документи много рядко отразяват българското звучене на тези имена: Васил, Димитър, Петър.
В антропонимната микросистема на терновските българи се проследяват традициите на патронимията и матронимията. Чести случаи са именуването на децата в чест на баба и дядо, както и даването на имена в чест на кръсниците и кумовете. Тези традиции се запазват още от метрополията. В Речника на личните и фамилните имена у българите Ст. Илчев посочва: „според широко разпространената народна традиция първородното дете се кръщава, ако е мъжко – на дядото, ако е женско – на бабата от бащина страна. За него смятат, че се ражда с готово име и идва да поднови старите. Второто дете подновява дядото или бабата от майчина страна. Следващите деца ги кръщават на някой близък роднина или на самия кръстник, който най-често е също така близък роднина. От това правило се допуска изключение, когато детето се роди на някой голям празник. Тогава му дават името на съответния светец“ (Илчев, 1969).
В ежедневието жителите на Терновка често използвали умалителни форми на лични имена: леля Тодорка, стрина Василка, вуйчо Ташка (от Атанас) и т.н.