Проблемът за функционалната неграмотност сред голяма част от етническите малцинства у нас е особено актуален. Решението на този проблем трябва да се търси още в началния етап на основната образователна степен и целенасочено да се работи за ограмотяване на подрастващите. Това е предпоставка не само за овладяването на книжовния български език, но и за успешното социално включване на тези деца. В статията са разгледани в научнотеоретически аспект характеристиките на билингвизма. Изведена е ролята и са посочени предимствата на приказките в обучението както за ограмотяването и за развитието на комуникативноречевите умения, така и за интегрирането на учениците билингви.
Обучението по български език и литература е основна предпоставка за цялостното духовно и културно развитие на учениците. Демократичното образование е проектирано към ограмотяване на всички ученици, без оглед на техните езикови и етнокултурни различия, и към създаване на необходимите условия за това. Усвояването на езика е неразделна част от социализацията на детето. В най-голям риск по отношение на ограмотяването са децата от етническите малцинства. При постъпване в 1. клас децата билингви не владеят добре, а някои и изобщо не владеят езика, на който се реализира обучението в образователния процес.
Нека уточним понятията „роден език“ и „чужд език“. Съществува богата литература по въпроса. Според Михаил Виденов езикът на семейството, на т.нар. първична група, в която се социализира индивидът, може да се идентифицира като роден. „Чужд за индивида е езикът, различен от този на първичната група, в която протича социализацията“ (Виденов, 1998). Може да се каже, че учениците, обучавани в условия на двуезичие, практикуват в семейството (първичната група) един език (в случая – турски, ромски), а в училище изучават български, който е език цел. Тези две понятия по мнение на специалистите не са в състояние да „покрият“ многообразието от случаи в речевата практика. Ето защо се използват, в известен смисъл, условно. Нерядко се говори и за първи език, втори език и т.н. (от гледна точка на степента на владеене, мястото в социалната комуникация или други признаци).
С оглед на езиковото обучение за нас интерес представлява отношението между езика на първичната група, в която израства ученикът, и езика цел, в случая книжовния български език. При контактите между двата езика се поражда наслагване на елементи от различни езикови равнища. Специалистите наричат това наслагване междуезикова интерференция. В теорията за езиковото обучение дори се говори за междинен език (по термина на Л. Селинкър), който може да бъде описан. Всъщност междинният език, използван от учениците, обучавани в двуезична среда, е функция от смесването на домашния език (езика в семейството), езика на педагогическата комуникация (езика на учебния процес), езика на уличната речева среда, езика на медиите (вестници, списания, телевизия, интернет). Много силен фактор на влияние при изучаването на езика цел е етнокултурната специфика, която предопределя нагласите, вкусовете, разбиранията на учениците, дори до голяма степен и фоновите им знания. Може да се каже, че тя е своеобразен „филтър“ (Ангелова, 2004).
Често в училищната практика книжовният език се изучава, без да се има предвид в пълна степен факторът двуезичие, и така учебният процес се затруднява, а понякога и се обрича на неуспех. Учебниците и помагалата по български език са написани най-вече за ученици, чийто първи език е български. В специализираната литература с основание се изтъква, че има нужда от разработването на „адекватна методика и учебни помагала, съобразени както с образователните изисквания, така и със специфичните образователни възможности на децата билингви, за които българският език е втори“ (Кючуков, 2001).
Овладяването на официалния език е условие, без което не може да се осъществи интегрирането на учениците с различен етнически произход в обществото, да се постигне пълноценното им интелектуално и емоционално развитие като личности. Изхождайки от полифункционалния характер на българския език като официален, може да обобщим, че обучението по български език играе ключова роля в интегрирането на учениците, обучавани в двуезична (многоезична) среда.
Известно е, че съвместното съществуване и общуването между индивиди от различни етноси налагат използването на повече от един език. Така например у нас за билингвизъм се говори при семейства, които в своята общност си служат с един език, а при публичното общуване използват българския като официален език. „Практиката показва, че в многоезичните общности обикновено някой от езиците доминира поради някаква причина (една от тях е по-високото социално положение на неговите носители), така че останалите индивиди от общността са принудени да усвоят именно този език, който става посредник за всички разноезични индивиди. Затова в социолингвистиката обикновено се говори за билингвизъм (двуезичие), а не за поли- или за мултилингвизъм“ (Виденов, 1998).
Съвременната лингвистика обосновава като фундаментален комуникативноречевия подход в езиковото обучение в условията на билингвизъм. Комуникативноречевата насоченост на обучението по български език в началните класове извежда на преден план основната функция на езика като средство за общуване, което от своя страна осигурява речевото развитие на учениците. Това е много важно, защото българският език не е само цел, а и средство за обучение. Ако децата не разбират какво им преподават учителите, то, естествено, не можем да говорим за реален учебен процес.