Грамотността е ценност, а придобиването ѝ се определя от съвременната наука като продължителен и непрекъснат процес на саморазвитие и самоусъвършенстване през целия живот. За да отговори адекватно на нуждите на съвременната образователна среда, теорията и практиката в последните години налагат термина „компетентностен подход“. Качественото образование преобразува „зная, че“ (преподаването на знания в готов вид) в „зная как“ (умението за прилагане на придобитите знания и опит в решаването на казуси и проблемни ситуации). Прилагането на компетентностния подход налага внедряването в учебния процес на разнообразни речеви дейности. Съвременният образователен модел се базира на комбинирането на дейностния, личностно ориентирания и компетентностния подход.
Понятието компетентност има латински произход и означава „способен на (за) нещо“. В аспекта на образователния процес терминът компетентност се разглежда като сложна съвкупност от умения, като лично образование, като способности на личността да се развива в определена област. Човекът не се ражда с тези способности, те не са вродени, а „такива, които са развити чрез качествено учене, в подходяща педагогическа среда и чрез придобиване на сериозен практически опит“ (Zwell, 2000).
Според Тълковния речник „подход“ означава: съвкупност от средства и начини за пристъпване към определен проблем. В този смисъл компетентностният подход в обучението е стратегия за положителна промяна на образователната среда с цел развиването на адекватни за времето, в което живеем, способности (компетентности), които да гарантират достоен живот на всеки човек. Пътят към крайната цел на тази стратегия преминава през широк набор от иновативни педагогически методи и технологии.
В развитието на компетентностния подход могат да се разграничат четири етапа.
Първи етап. Понятието езикова компетентност се появява за първи път през 60-те години на 20. век в трудовете на Ноам Чомски. В неговата концепция компетентността е вродената способност на човека за реч, а речевата дейност е реалното речево поведение. В по-късните си разработки Чомски въвежда още две понятия, за да дефинира термина „езиково поведение“: граматическа компетентност – познавателен модел на езика, и прагматическа компетентност – потенциален модел на реалната употреба на езика.
Втори етап. През 70-те години на 20. век Дел Хаймс разширява идеите на Чомски и предлага термина комуникативна компетентност, с което цели да разграничи, от една страна – знанията на говорещия и слушащия за езика, и от друга – реализацията на тези знания в реални комуникативни ситуации. Разширява се полето за прилагане на компетентностния подход в области като образователни политики, социология, психология, педагогика и др. През този период се използват и терминът „компетентност“, и терминът „компетенция“.
Трети етап. В този етап (до 2000 г.) терминологията, свързана с компетентностния подход, продължава да се разширява. В науката терминът комуникативна компетентност започва да се обсъжда от Хаймс, а по-късно от Ван Ек, Кънал, Бахман, Палмър, Гъмпърц, Халидей, Клюев, Шмелкова, Рябинина, Соколова и български учени, сред които Я. Мерджанова, А. Пачев, Ф. Бойкова, В. Кръстанова, А. Ефтимова, К. Димчев.
Моделът (фиг.1), представен от Ян ван Ек (Van Ek, 1980), се възприема от повечето учени, в т.ч. и български лингвисти, а от 1991 г. се използва при разработването на национални учебни програми.
Фигура 1. Модел на комуникативната компетентност
Четвърти етап. Започва в началото на 21. век и продължава до днес. Дефинира се терминологията, развива се идеята за ключовите компетентности и тяхното формиране в образователния процес.