съдържание на вътрешноучилищно обучение за развитие на възпитателните умения на учителите
Вълко Вълков
CONTENT OF IN-SCHOOL TRAINING FOR THE DEVELOPMENT OF TEACHERS ‘EDUCATIONAL SKILLS
Abstract: The article formulates the goals and discusses 11 topics that make up the content of in-school training for the development of teachers’ educational skills. The topics were selected on the basis of a theoretical model of educational skills, including two components: 1) goal setting in education; 2) forms and methods of education.
Keywords: goals of in-school education, goals of education, verbal and practical form of education, methods of education, extracurricular activities
І. ВЪВЕДЕНИЕ
През учебната 2022/2023 година в ПГСС „Иван Владимирович Мичурин“ гр. Долни чифлик се проведе експериментално обучение за развитие на възпитателните умения на учителите. При реализиране на експерименталното обучение бе възприет подходът „изследване-действие” или така нареченото „активно изследване”. Мотивите за избор на този подход са свързани с това, че позволява осъществяване на активна обратна връзка, учителите преосмислят теорията, стават по-взискателни към собствената си практика и подобряват педагогическата си ефективност.
За представяне на учебното съдържание на експерименталното обучение, с цел по-доброто му запомняне, разбиране и приложение са подбрани и използвани разнообразни интерактивни методи. От ситуационните методи са използвани казуси и кръгла маса, от дискусионните – беседи, дискусии, обсъждане, а в емпиричните методи – използването на мултимедийни обучителни технологии.
Педагогическият експеримент премина през следните етапи: формулиране на цел, задачи и хипотеза на изследването; определяне на критерии и разработване на система от показатели за установяване на степента, в която са постигнати целта и задачите; провеждане на експерименталното квалификационно обучение; прилагане на подходящи методи за диагностика на получените резултати; сравнителен анализ на постигнатите резултати и поставената цел на базата на системата от критерии и показатели (проверка на хипотезата); формулиране на конкретни изводи и препоръки.
ІІ. ОСНОВЕН ТЕКСТ
Съдържанието на експерименталното обучение включва следните теми:
Тема № 1: Възпитателните умения на учителите – теоретичен модел.
Основни информационно-съдържателни акценти в темата са:
Под възпитание се разбира съзнателен и целенасочен процес на развитие у личността на умение за осъществяване на своите индивидуални особености в съответствие със социалните норми, в резултат на което тя става способна за изграждане на социално адекватни отношения в обществото.
Под възпитателни умения на учителите се разбира система от високоорганизирани интелектуални и практически действия на учителя, чрез които се осъществява възпитаващото въздействие на обучението.
Съществената разлика между процесите на възпитание и обучение е в предназначението им – подготвят за различни страни на живота в обществото. За да бъдат изчерпателно разграничени тези две понятия, първо е необходимо да се посочи тяхната обща основа. Тя е в това, че и обучението, и възпитанието представляват стратегии за предаване на социалния опит на следващото поколение, в резултат на усвояването на който личността придобива готовност за живот в обществото. Двете стратегии се различават преди всичко по спецификата на три техни компонента: 1) имат различни цели; 2) имат различно съдържание; 3) имат различна организация.
Обучението и възпитанието имат различни цели. В резултат и на двата процеса личността придобива готовност за живот в обществото, но тя е готовност за различни страни на този живот. Обучението подготвя за придобиване на професия. От самото начало на обучението, когато учениците започват да се учат да четат, да пишат и да смятат, те се подготвят за осъществяване на професия. Защото всички професии изискват обща фундаментална подготовка, последвана от професионално обучение. В началото на училищния курс на обучение, професията е неясна, но постепенно се очертава под формата на проявени от ученика интереси към определени учебни предмети, и на даден етап се конкретизира чрез избора на определена специалност за професионална или профилирана подготовка, провеждана в гимназия или висше училище. Професионалната подготовка е една от страните на готовността за живот в обществото, която включва знанията и уменията, необходими на личността за производство на материални и духовни блага.
Възпитанието не подготвя за осъществяване на професия, а развива готовност за изграждане на социално адекватни взаимоотношения между членовете на обществото. Взаимоотношенията между хората са друга страна на готовността за живот в обществото, която включва знанията и уменията, необходими на личността за реализация на социалните и личностните ценности.
Обучението и възпитанието имат различно съдържание. Докато в процеса на обучение се предават знания, то в процеса на възпитание се предава отношение.
Обучението и възпитанието имат различна организация. Обучението се осъществява в институция – училище, по регламентирани на национално равнище правила, действащи под формата на закони за образованието, учебни планове и програми, учебници и др. Възпитанието се осъществява както в институции (училище, семейство, домове за отглеждане на деца, лишени от родителски грижи, местни комисии за борба с противообществените прояви на непълнолетни и малолетни и др.), така и извън тези институции – чрез медии, неправителствени организации и др. Съдържанието и организацията на възпитанието не е строго регламентирана с нормативни документи.
Възпитанието в процеса на обучение се осъществява от учителя в резултат на разработена от него система от възпитателни цели, постигани чрез използването на адекватни форми и методи на възпитание.
В дискусионната част на работната среща се обсъждат въпроси, свързани с възможностите на учителя за възпитателно въздействие върху личността на ученика и честия „сблъсък” на педагогическите усилия с различаващата се родителска гледна точка. Коментират се и се систематизират методите на словесната и практическата форми на възпитание.
В тренинговата част се работи по конкретни педагогически казуси, изведени от ежедневната практика на учителя.
„По време на голямото междучасие, забързан за съвещание, свикано от директора на училището, ставаш свидетел на зараждащ се словесен скандал между двама осмокласника, на които ти не преподаваш. Каква ще бъде твоята реакция към случващото се?”
„В класа е записан нов ученик. Бързо прави впечатление със самоуверено поведение, което цели да привлече вниманието на децата от класа върху него и да провали часа, да раздразни учителя и накрая да излезе сух и невинен, стоварвайки вината върху някой наивен свой съученик или върху учителя. Определено проявява склонност към клюки и интриги. От разговор с родителите му става ясно, че те одобряват поведението му, смятайки го за „напреднало в развитието си дете“, а учителите и другите деца за изостанали. Две седмици след постъпване в класа започват оплаквания от ученици и родители за поведението на този ученик. Какво бихте направили?“
Тема № 2: Система от цели на възпитанието изведени от неговото определение.
Основният информационно-съдържателен акцент в тази тема e свързан с отговори на въпроса „Какво е необходимо на личността, за да реализира своите индивидуални особености в съответствие със социалните норми?»
Аргументираните отговори на този въпрос всъщност представляват система от цели на възпитанието. Системата се състои от следните пет цели:
В хода на дискусията се разсъждава върху това кой е системообразуващия фактор в системата от цели на възпитанието.
Тренинга протича под формата на упражнение за формулиране на възпитателни цели по конкретни теми от учебното съдържание.
Тема № 3: Изграждане и развитие на позитивна ценностна система на личността.
Основни информационно-съдържателни акценти в тази тема са:
В рамките на моралните ценности неизменна част от позитивната ценностна система са позитивните личностни качества. Техният списък може да бъде изключително дълъг, поради което са подбрани тези, които отговарят на следните признаци: 1) значението им е потвърдено в историята на човечеството, тъй като винаги са били предмет на разсъждения от страна на класици в областта на философията, психологията и педагогиката; 2) налице е единство в професионалното съзнание по отношение на значението им за практическото възпитание; 3) притежават висока степен на обобщеност, което означава, че включват в себе си редица по-частни качества. Могат да се посочат поне пет качества, които отговарят на изброените изисквания:
В дискусионната част се коментират позитивните личностни качества, пречупени през призмата на личността на съвременното дете. Коментират се потребности, които удовлетворяват различните ценности.
Тренинговата част е свързана с групова работа за оформяне на психолого-педагогически характеристики на конкретни ученици. Идеята на груповата работа е използването на терминологията и знанията за процеса на изграждане на позитивната ценностна система и за позитивните личностни качества, представени в темата.
Тема № 4: Развитие на умението за самоутвърждаване на личността
В поведението на уверената в себе си личност психическата защита е в своите нормални граници, а неуверената в себе си личност не познава друг модел на поведение освен защитния. Неуверената личност се защитава чрез агресия или затвореност, чрез самоувереност или пасивност, тъй като съмненията в собствената ú ценност не ú позволяват да реализира пълноценно своята същност. Това означава, че изборът ще бъде винаги в полза на защитата, докато не се формира дори минимална увереност, разбирана като общо положително отношение на личността към самата себе си.
Акцент 7: Агресията като социално учене, като психическа защита, като жестокост и деструктивност и като начин за псевдосамоутвърждаване на личността. При разработването на този акцент се разглежда когнитивно-бихевиористичната теория за агресията като социално учене на А. Бандура (Енциклопедия…, 1998: 27-30), възгледите на Е. Фром за двата вида агресия – адаптивна и зловредна (Фром, 2003), както и агресията като начин за самоутвърждаване на личността.
Акцент 8: Самопознанието като първи основен принцип в развитието на умението за самоутвърждаване. Развитието на умението за самоутвърждаване предполага изграждане на готовност в две насоки: 1) за извършване на избор между различни варианти; 2) личностна готовност за осъществяване на избрания вариант. Различните варианти могат да бъдат осъзнати не като нещо външно по отношение на личността, а единствено като субективни мисловни реалности, съдържащи различни пътища за реализация на ценностната система. Самопознанието е средството, което диференцира вариантите и подготвя избора. Процесът на изграждане на готовност за осъществяване на избрания вариант завършва с формирането на увереност на личността в собствените ú сили. Това са двата основни принципа за развитие на умение за самоутвърждаване – самопознание и увереност в себе си, като едва ли може да се твърди, че те се осъществяват в хронологична последователност. По-скоро това става едновременно, създавайки условия за актуализиране на продуктивната енергия на личността. Информацията от самопознанието създава увереност в себе си, а увереното поведение е начин за самопознание.
Акцент № 9: Увереността в себе си като втори основен принцип за развитие на умението за самоутвърждаване. Градивният самоанализ на индивидуалните особености изисква позитивен Аз-образ. Самокритиката и желанието за промяна на личността постигат целите си, когато са резултат от уважение към себе си. Формираната чрез самопознанието представа за собствените качества и възможности не е неутрална и безпристрастна. Тя е основна индивидуална ценност и единствено нейния личностен смисъл я превръща във важно условие за самоутвърждаване. „Самопознанието се извършва не заради търсенето на чистата истина, а в името на определени цели, в частност за самовъзпитание, тоест за формиране на себе си в съответствие със своите намерения” (Орлов, 1998: 70). Приемането на себе си такъв, какъвто те е създала природата и социалната среда, е втория след самопознанието принцип на позитивното самоутвърждаване. Себеуважението или увереността в собствените сили означа съгласие на личността с нейната същност, чувство на тъждественост, което осигурява възможност за максимална изява на личностните способности. Увереният в себе си не се опитва да уязви хората, които го превъзхождат, а търси начини да докаже своите силни страни. Сигурният в своите способности, овладелият своите комплекси притежава моралната сила да живее според определени социални норми, да простира свободата си до там, откъдето започва свободата на другия, да подчинява поведението си на общочовешки стойности и едновременно с това да защитава личностната си независимост. Напротив, човека, който се съмнява в способностите си, превръща своята неудовлетвореност в пасивност или мнителност, изолира се от обществото или възприема агресивно или мнително поведение.
В дискусионната част се коментират наблюдавани прояви на различни видове агресия в училище от гледна точка на социалните причини – семейство, обкръжение, медии.
В тренинговата част се работи на групи, като учителите-класни ръководители се опитват да класифицират своите ученици според развитото умение за самоутвърждаване. Съвместно с учителите, които преподават в класа им и познават учениците, предлагат форми и конкретни дейности за «активизиране» на процесите на самопознание и увереност в същностните сили и възможности на тези ученици.
Тема № 5: Развитие на умението за самоуправление на личността.
В рамките на информационно-съдържателната част се разглеждат словесни акценти, препоръчвани за използване при реализацията на словесната форма на възпитание:
Акцент 1: Обяснение на самоуправлението.
В самоуправлението на личността е възможно условно да се разграничат два аспекта – конструктивен и ограничителен. Разграничаването е условно, тъй като конструктивния аспект включва ограничителния, но е необходимо, за да се характеризира структурата на това умение на личността. В конструктивен аспект самоуправлението означава наличие на умения за поставяне на цел и за самомотивиране, за планиране на собствения си живот и дейности с помощта на личностна програма за действие, за самостоятелно организиране на разнообразните си житейски взаимоотношения, за самоконтрол върху поведението и постигнатите резултати. Способността да се управляват различни личностни и социални характеристики на личността е резултат от определено равнище на психическо развитие, което позволява да се преодолее външната детерминация на поведението. Самоуправлението, което осигурява реализация на продуктивната активност на личността, е известно в специализираната литература като саморегулация. В ограничителен аспект самоуправлението е умение за контрол върху оценявани като личностно и социално негативни мисли, чувства и поведение. В своя ограничителен аспект самоуправлението се осъществява в две посоки – като самоконтрол върху поведението и като самоконтрол върху съзнанието.
Самоконтролът върху поведението е способността на личността да ограничи в сферата на съзнанието и да не допусне превръщането в поведение на оценявани като личностно и социално негативни мисли и чувства. Въпросът е в това, че съзнанието на личността е богато на разнообразни мисли, чувства, нагласи, желания, които не винаги са повод за гордост. Личността често изпитва и завист, и антипатия, и необоснована омраза, и отмъстителни чувства. Стремежът към самоутвърждаване често заплашва да накърни чужди интереси и да отнеме чужда свобода. Способността на личността да овладява предизвиканите от това негативно съдържание на съзнанието душевни състояния е показател за наличие на културно-възпитателни механизми или за умение за контрол върху собствената личност.
И в двата свои аспекта самоуправлението включва властта на разумната воля и възпитаните чувства върху съзнанието и поведението на личността.
Акцент 2: Саморегулацията на личността. Саморегулацията е свързана с Аз-концепцията. Знанията за собствения Аз, които влияят върху саморегулацията, се представят под формата на следните видове Аз (Стаматов и Енчев, 2012: 256):
Трите Аз – а са взаимно свързани. Инструменталният Аз осигурява знания за това как значимите други реагират на Аз-а. Откриващият Аз – как собствената личността реагира на средата. Контролиращият Аз – в каква степен постигнатите от собствената личност цели отговарят на желаната представа за себе си. В конструктивния аспект на самоуправлението (саморегулацията) волята означава поставяне на цели, планиране и изпълнение на действия за реализирането им. Наличието на система от перспективни цели в живота на личността, на които тя подчинява своята продуктивна активност, е съществен показател за равнището на саморегулация. Обмислянето на предстоящите действия характеризира мисловните волеви усилия, а изпълнението на действията – практическите волеви усилия. Практическата воля предполага три важни саморегулативни умения: търпение, действие и умение за позитивна преработка на неуспеха. Търпението в името на личностно значима цел е концентрация на човешката воля. Действието е неотделимо от търпението. Дори целенасочения характер на търпението го прави в определена степен част от действието.
Акцент № 5: Самостоятелността като качество, което реализира волята на личността.
Качествата, които реализират волята на личността са самостоятелност, инициативност, решителност, упоритост, постоянство, мъжество и др. Съществена част от съдържанието на самоуправлението е качеството самостоятелност.
Самостоятелността е способността на личността да се справя сама с различни житейски проблеми, да изхожда в решенията си от вътрешни критерии, да ръководи живота си като разчита на собствени душевни сили, основани на адекватно самочувствие и развити социални умения. Самостоятелната личност е главния организатор и изпълнител на работата за постигане на целите, поставени от самата нея.
Самостоятелността е свързана с добра ориентация в социалната и материалната среда, позволяваща успешно взаимодействие с разнообразните ú елементи. Увереността в собствените сили, потвърдена от опита, е здравата основа върху която се изгражда самостоятелността на личността. Личността не може да бъде самостоятелна без да бъде уверена в себе си. Увереността предполага индивидуален оценъчен критерий, който дава възможност за самостоятелни, неповлияни от външни въздействия решения.
В хода на дискусията се споделят и коментират конкретни средства и подходи, които учителите прилагат във всекидневната си педагогическа практика, за да помогнат на учениците да овладяват негативните си нагласи и реакции.
По време на тренинговата част учителите правят модел на ученическо самоуправление под формата на ученически съвет. Конкретизират задачите и сферите на функционирането на неговите членове. Определят правомощията и структурата му.
Тема № 6: Развитие на умението за самомотивиране на личността.
В рамките на информационно-съдържателната част се разглеждат словесни акценти, препоръчвани за използване при реализацията на словесната форма на възпитание:
Акцент № 1: Обяснение на самомотивирането. Ако мотивирането е процес, при който един външен фактор изгражда система от причини, предизвикващи активност, то самомотивирането е процес, при който личността в качеството ù на вътрешен фактор сама изгражда система от причини, предизвикващи собствената ù активност. Всъщност умението за самомотивиране означава умението на личността за изграждане на вътрешна мотивация за следване на социално и личностно ценни модели на поведение.
Коректното разграничаване между външни и вътрешни мотиви е това, при което като външни се определят тези мотиви, които не произтичат непосредствено от предмета на извършваната дейност, а като вътрешни – тези, които произтичат непосредствено от този предмет.
Дейността, свързана със следване на социално и личностно значими модели на поведение, е всъщност – самоусъвършенстване. От предмета на тази дейност произтичат най-малко две групи вътрешни мотиви, формирането на които личността извършва чрез умението за самомотивиране:
Акцент 2: Мотиви за самоусъвършенстване с висока личностна стойност – общуване, успех, душевно равновесие. Целта за самоусъвършенстване предизвиква активността на личността с различни положителни последствия, възникващи в резултат на постоянното движение към нея. Разгледани са три от тях, притежаващи висока личностна стойност, а именно пълноценно общуване, възможност за постигане на успехи в значими за личността области и способност за постигане на душевно равновесие.
Пълноценното общуване като израз на социалната природа на личността е естествен предмет на силни стремежи. Движението към успеха, оценяван по социални и личностни критерии, мобилизира енергията на личността и насочва нейната продуктивна активност. Душевното равновесие все повече се осъзнава като условие за социална интеграция и максимална реализация на способностите на личността.
Процесът на общуване е едновременно процес на ставане и процес на утвърждаване на личността. В него е отразена неразривната връзка между личността и обществото, които са всъщност двете модалности на човешкия живот. Значимите други са основна ценност в личностната ценностна система и всичко, което прави тази ценност достъпна, притежава висока валентност за личността. Общуването е единствената възможна среда за изпитване въздействието на редица източници на лично удовлетворение. Уважението, авторитета, съчувствието, съпреживяването, сътрудничеството, саможертвата, любовта могат да съществуват единствено в общуването. Реалната близост на позитивно настроени значими други прави личността стабилна, а социалната изолация я разстройва и депресира. Ценността на качествата, позволяващи на личността да има приятели, да привлича вниманието на противоположния пол, да създава здраво семейство и да възпитава децата си в социално адекватни модели на поведение, е изразена по различен начин ценност на общуването. Значимите други, и не толкова значимите, са източник на информация, образец за подражание, партньор в усилията, среда на живот. Владеене на подходи към тях е основно умение на личността, усилията за овладяване на което се отплащат с висока степен на личностно развитие.
Аргументът на успеха е не по-малко значим за личността, която развива своето умение за самомотивиране чрез доказване пред себе си ценността на целта за самоусъвършенстване. Успехът е постигната личностно значима цел или резултатно осъществяване на извършваната дейност. В успехите се реализират същностните сили на личността. Те са битието на способностите на личността, източник на увереност и резултат от увереност, път към социалната интеграция и признак за социална интеграция.
Успехът притежава висока ценностна валентност за личността, защото чрез него се реализира естествения човешки стремеж към самоутвърждаване. Той се проявява не само в резултати, оценявани като успехи по социални критерии, но, което е особено важно, и в резултати, оценявани като успехи по субективни критерии. Успехът може да бъде висока оценка, спечелено състезание или завоюван статус, но може да бъде и привлечено внимание, преодоляно съмнение или формирано качество. Мисленето и поведението, които дават възможност за постигане на разнообразни успехи, са предмет на мотивирани и организирани усилия от страна на личността за усвояването им.
Важни за личността са както успехите в общуването, така и професионалните успехи и успехите в овладяването на себе си. Обобщеният успех в овладяването на себе си може да бъде наречен постигане на душевно равновесие, което също е аргумент за ценността на самоусъвършенстването.
Подложеният на разнообразни стресови влияния представител на съвременното общество на собствен гръб осъзнава важността на душевното равновесие за просперитета на личността. Характерните за пазарната икономика и многопартийната политическа система свобода на инициативата, лична отговорност и конкуренция неизбежно се съпровождат от чувство за несигурност, агресивни инстинкти, криза в духовните ценности и междуличностните отношения. Сблъскването с обратната страна на цивилизацията поражда и нов тип проблеми. И учениците, и възрастните изпитват редица непознати по-рано безпокойства – чувство за непълноценност, породено от социалната диференциация, страх от агресивно отношение, безработица в семейството и свързани с нея семейни конфликти, дефицит на ценности. През призмата на променените условия се възприемат и други източници на емоционален дискомфорт, естествено съпътстващи развитието на личността: проблеми в общуването, различни видове комплекси, любовни разочарования и др. Способността на личността да се справя с депресиращия натиск на социалната и материалната среда се нарича душевно равновесие.
Душевното равновесие е синоним на съгласие със собствената си същност, на намирането на себе си, на умението да бъдеш себе си, на самоутвърждаването. То всъщност е равновесие между това, което си, и това, което можеш и искаш да бъдеш. Както посочва П. Дако „за да бъдеш осъзнат индивид е необходима цялостна хармония на човешката личност. Хармонията идва от реда. А редът идва от равновесието. Затова всяка болест пречи на осъзнатостта. Защото раздвоява човека и нарушава хармонията му. Без подреденост няма истинско действие (което хармонично да съответства на вътрешните наклонности на индивида). В този случай човекът усеща противоречието между това, което върши, и това, което е. И страда… Без подреденост нито любовта, нито приятелството са възможни. Любовта се състои в това да даваш. За да даваш трябва нещо да притежаваш. А да притежаваш нещо, означава да си психологически силен. Няма истинска сила без равновесие. Без равновесие изживяваме една неистинска любов, която само получава и взима, но не умее да дава. Изживяваме вкопчване, което често се проявява при неправилното възпитание – фактор на не едно заболяване“ (Дако, 1995: 14-15).
В дискусионната част по темата се коментира значението и мястото на мотивацията в познавателния процес и се споделят „работещи” практики от педагогическото ежедневие.
В тренинговата част се предлагат идеи за изграждане на процесуални мотиви за активност на учениците по време на часа. Учителите представят свои оригинални интерактивни, проблемни и занимателни подходи в работата си с учениците.
Тема № 7: Развитие на умението за постигане на душевна стабилност/емоционална устойчивост/ на личността.
В рамките на информационно-съдържателната част се разглеждат следните словесни акценти, препоръчвани за използване при реализацията на словесната форма на възпитание:
Акцент 1: Обяснение на постигането на душевна стабилност (емоционална устойчивост). Животът в обществото изисква от личността развито умение за решаване на житейски проблеми чрез адекватни стратегии. Това е възможно при наличието на такива ценностни отношения, които ограничават възникването на външни или вътрешни конфликти, или способни да насочат конфликта в развиващо личността направление. Разпространената човешка логика препоръчва разрешаване на проблемите чрез откриване и отстраняване на техните причини, и тази аналитична стратегия заслужава достатъчно внимание, но тя не е универсално приложима. Истинското предизвикателство пред човешкия дух са проблеми, чиито причини обективно не могат да бъдат отстранени или най-малко тяхното отстраняване изисква достатъчно дълго време.
Как да постъпи ученик, който има комплекси по отношение на външния си вид, непрекъснато подхранвани от подигравките на връстниците му? Какво поведение да препоръчаме на момиче, което не се радва на интереса на момчетата, чувства се самотно и отхвърлено? Как да преодолеем депресиращото влияние на недостига на пари, така характерен за процесите на социална диференциация на съвременното общество?
Въпроси, разрешаването на които изисква развито умение за постигане на душевна стабилност. Възпитаването на това умение изгражда дух, който притежава мъжеството да възприеме страданието като част от живота, когато то престава да бъде страдание в предишния смисъл на думата. Популярната книга на Морган Скот Пек „Изкуството да бъдеш бог“ започва със забележителни думи, отразяващи житейската стратегия за приемане на страданието: „Животът е труден. Това е голяма истина, една от най-големите. Това е така, след като веднъж я осъзнаем, ние преставаме да мислим за нея. След като веднъж разберем и приемем, че животът е труден, той престава да бъде труден. След като веднъж възприемем този факт, той престава да имам значение“ (Пек, 1994: 13).
Акцент 2: Преодоляване на душевния дискомфорт чрез стратегията на ценностна защита. Детронирането на причината за душевния дискомфорт е конструктивен, а не деструктивен процес. Търсената промяна на начина на мислене е свързана с откриването или преоткриването на ценност (смисъл, цел), която да бъде достатъчно значима за личността, за да предизвика удовлетворение, душевно равновесие, активност и развитие. Адекватното на действителността, животосъобразното възпитание е ориентирано към изграждане на богат спектър от ценностни отношения, който да позволи приемането на неизбежния душевен дискомфорт и да създаде ценностна защита от него. Пълноценният душевен живот на възпитаната личност е условието, което може да осигури психическа устойчивост пред сътресенията и да формира трудното умение за превръщане на вътрешния дискомфорт не в причина за депресия, а в стъпало на развитието. Страданието, усилието съдържа в себе си възможност за развитие. Както посочва К. Кастанеда „напрежението съдържа в себе си не само драма, но и необходимост от ефективност. Напрежението трябва да бъде ефективно. То трябва да бъде правилно канализирано, да бъде подходящо. Идеята за неизбежната смърт предизвиква не само драматичност, необходима за всеобщ натиск, но и също и убеждение, че всяко действие включва борба за оцеляване; убеждение, че ако напрежението на човека не удовлетвори изискването да бъде ефективно, ще настъпи унищожение“ (Кастанеда, 1996: 252).
Обратно, емоционалното отхвърляне на неизбежното страдание, илюзията, че то относително лесно може да бъде преодоляно, поставянето на ценностите в пряка зависимост от промяната на ситуацията, дебалансират психиката и възпрепятстват справянето с ценностния дискомфорт. Смисъл, казва В. Франкл, който се появява или изчезва в зависимост от това, може ли да бъде променена ситуацията или не, не струва нищо (Франкл, 1990: 151). Това е в сила особено за случаи, в които са необходими търпение и време за преодоляване на ценностната криза. Стремежът към незабавно отстраняване на причината за страданието нарушава психическото равновесие, създава тревоги и разконцентрира усилията. Приемането на неизбежното мобилизира духа и създава възможност за реализация на всичко, на което той е способен. Това е така, защото организираната психика е в състояние да осъществи максимално своя потенциал, а неорганизираната се проваля дори по отношение на малкото, на което е способна. У. Джеймс казва по този повод: „Съгласете се да приемете това, което вече е налице. Примирението с това, което вече се е случило, е първата стъпка към преодоляване на последствията от всяко нещастие (Цит по: Карнеги, 1992: 571).
В дискусионната част се споделят ситуации и случаи, в които са наблюдавани явленията, обект на настоящата тема. Коментират се подходи, които учителите използват при установяването на проблеми на душевен и емоционален дискомфорт в своите ученици. Акцентира се на трудността, деликатността и продължителността на процеса за развитие на умението за постигане на душевна стабилност.
В тренинговата част се решава следния казус: ” Ученик в осми клас, нисък за възрастта си е причакван в страни от входа на училището от двама деветокласника. Те му прибирали парите, останали от дневната закуска. На опитите му да се съпротивлява, отвръщали с удари, обиди, подигравки. Измислили му и разпространили прякор, който той приема много болезнено. Малтретирането продължава почти два месеца, през които момчето чувствително се променя – става безпричинно агресивно, често е сърдит и плаче. След неколкократни разговори на класния ръководител с него, то се престрашава и споделя случващото се. Как бихте помогнали на това дете да превъзмогне своя душевен дискомфорт?”
Тема № 8: Възпитателни ситуации
Основните информационно-съдържателни акценти в тази тема са:
Ситуацията се определя като значимо за личността единство на обективни условия и субективни анализ, оценка и реакция. Единството на обективно и субективно като отражение на същността на ситуацията означава, че в обективното съществува нещо от субективното, а в субективното – нещо от обективното. Субективното в обективното е активността на човека като елемент на ситуацията, а обективното в субективното са анализираните, оценените и предизвикалите реакция обективни условия.
Възпитателната ситуация се разбира като начин на организация от субекта на явления от външния свят, насочен към постигане на целите на възпитанието.
Възпитателните ситуации, които учителя прилага в процеса на обучение могат да бъдат групирани по следния начин, като тук неизбежно се включват и тези, които се осъществяват в процеса на извънкласна и извънучилищна дейност:
Възпитателни ситуации, които могат да бъдат както спонтанно възникнали, така и преднамерено създадени.
Като тренинг се предлага работа по групи за представяне на различни по вид ситуации на контрол и оценка на учебните постижения на учениците.
Тема № 9: Възпитаващо поведение на учителя.
Основните информационно-съдържателни акценти в тази тема са:
Възпитаващото поведение е управлявана от учителя съвкупност от постъпки и реакции, чрез които той реализира своите индивидуални особености в съответствие със социалните норми.
Тъй като учителя осъществява своето възпитаващо поведение в рамките на професията си, то всъщност представлява осъществяване на част от неговата социална роля на възпитател по начин, който отговаря на неговите индивидуални особености. Или възпитаващото поведение е аспект на личностния стил на изпълнение от учителя на социалната роля възпитател.
Възпитаващото поведение на учителя, притежава измерения, подчинени на възприетите в съдържанието на експерименталното обучение цели на възпитанието. В темата се характеризират единствено тези страни на възпитаващото поведение, които са свързани с утвърждаването на моралната ценност на позитивните личностни качества, а именно:
Свобода.
Дисциплина.
Отговорност.
Толерантност.
Справедливост.
Увереност в себе си.
В дискусионната част се споделят мисли по темата и се анализират ситуации, илюстриращи въздействащата сила на възпитаващото поведение на учителя.
В тренинговата част на учителите се предлага да формулират и други характеристики на възпитаващото поведение на учителя, които са наблюдавали или прилагали в течение на педагогическата си практика с различните випуски.
Тема № 10: Възпитателна организация на социалната и материалната учебна среда.
Основните информационно-съдържателни акценти в тази тема са:
Социалната среда в процеса на обучение е училищния клас. Учителят осъществява възпитателни въздействия преди всичко чрез управление на междуличностните и други видове отношения в класа, известни в специализираната литература като социално-психически климат.
Социално-психическият климат в класа се определя от редица ключови отношения. Такова е отношението към човека въобще: към членовете на класа, към нови лица, появили се в класа, към учителя, а също така към членовете на други групи. Други ключови отношения са отношението към училището, към ученето и към други видове извършвана дейност, към класа като цяло, към учителя като към ръководител на класа, към самия себе си, към протичащите в класа събития, а също така към социалните ценности (Щуркова, 2005: 124).
„Желаните резултати във възпитателния процес могат да бъдат постигнати само ако класа като социално-педагогическа група притежава социални ценности, има разгърната структура на плодотворна вътрешна комуникация и взаимодействие, реализиращи се в условията на висока сплотеност. От стила на общуването и взаимоотношенията зависи доколко в класа ще се създаде благоприятна атмосфера, пропита с хуманизъм, взаимно разбиране и доверие, етичност, уважение към личността, взаимна привързаност и готовност за взаимопомощ.“ (Белова и др., 1997: 212)
Освен чрез социално-психическия климат, в който се интегрират основните възпитателни възможности на социалната среда, учителя осъществява възпитателни въздействия и чрез други, по-частни компоненти на средата – групови ценности, групова сплотеност, формално и неформално лидерство, евентуални органи за самоуправление и др.
Материалната учебна среда въздейства върху възпитанието на личността с редица свои хигиенни, естетически и др. характеристики, осигуряващи безопасност и комфорт на учениците. В контекста на изследователското направление „мениджмънт на класа” се формулират изисквания, отнасящи се следните по-съществени компоненти на материалната среда: хигиенни изисквания към училищните помещения; изисквания към подредбата на класната стая; мебели; работни места на учениците; класна дъска; работно място на преподавателя; информационно табло; стени; вентилация; осветление; хигиенни изисквания към онагледяването на учебната работа и др. (Иванов, 2005: 176-194)
По време на дискусията се обменят мнения за организацията на социалната и материалната среда в училище и ролята й като метод за реализация на практическата форма на възпитание.
В тренинговата част учителите работят на групи и предлагат модели за оформяне на информационно табло в класната стая.
Тема № 11: „Извънкласни форми на възпитание и методи за оказване на обща и допълнителна подкрепа на деца от уязвими групи“
След семейството училището е значим фактор във формирането на личността и в изграждането на нови ролеви отношения. Училището поставя пред децата реални изисквания да взаимодействат, да се трудят, да се съобразяват, да намерят и заемат своето място в колектива и в социалната среда. Училището има своите значими функции:
– да подпомогне порастващия ученик да открие и развие своята индивидуалност;
– да осигури среда, в която ученика да може да се сравнява;
– да се конкурира и сътрудничи, за да възпита у себе си онези умения, които ще го направят социално адаптивен и способен да се впише в общността.
Училището като институция изгражда позитивен организационен климат, създава условия за сътрудничество, ефективна комуникация и отношения на загриженост между всички участници в процеса на образование.
Политиката за подкрепа на личностното развитие е ориентирана към интереса и мотивацията на учениците, към възрастовите и социални промени в живота, съхраняване на етнокултурното многообразие. Училището е втората по важност среда за развитие на децата след семейството.
Основен приоритет във възпитанието на учениците в училището е тяхното личностно развитие. Идеята за подкрепа на личностно развитие има за цел да развие чувството на емпатия, съпричастност, екипност, развитие на креативни и творчески умения.
Общата подкрепа за личностно развитие включва:
Училищната общност е среда, осигуряваща пълноценно взаимодействие между различните й компоненти /ученици, учители, учителска колегия, родители/. Тя е среда със свой самостоен живот, в който са вплетени принципите на семейната общност като такава, и принципите на човешката общност като такава /повтаря принципите на семействеността като микросреда, и в същия момент „обучава” и „възпитава” децата в принципите на обществото като макросреда/.
Организационният климат е от ключово значение за всяка организация и има определящо влияние върху управлението и изпълнение на целите, творчеството и инициативността на нейните участници.
Формирането на училищна политика за поддържане на позитивен климат ще създаде благоприятни предпоставки за личностното развитие на подрастващите.
Позитивният училищен организационен климат определя учебната среда, отношенията между учениците, учителите и ръководството на училището, чувството за общност, поведението на учениците и учителите и сигурността. Той гарантира качеството на образование в училище.
ІІІ. ЗАКЛЮЧЕНИЕ
В съвременното обществото, в което се налагат съмнителни ценности, в което моралните ценности са изместени от материалните, възпитанието се превръща в значим социален и педагогически проблем. По тази причина ролята на учителя като възпитател в процеса на обучение придобива все по-голямо значение. Нараства и се задълбочава социалната му роля на възпитател. За да бъде адекватно подготвен за тази дейност, учителят трябва да притежава необходимата педагогическа компетентност. За задоволяване на тази потребност се реализира вътрешноучилищна квалификация за развитие на възпитателните умения на учителите.
Проведеното обучение позволи на учителите да разширят знанията си за възпитанието в процеса на обучение, да развият своите възпитателни умения, да усвоят някой съдържателни линии, които да следват в ситуации на приложение на словесните форми на възпитание. То им помогна да подобрят уменията си за възпитателно въздействие и взаимодействие с учениците чрез средствата на житейската практика, посредством методите на практическата форма на възпитание – спонтанно възникнали и преднамерено създадени възпитателни ситуации, възпитаващо поведение на учителя, възпитателна организация на социалната и материалната образователна среда.
LITERATURE:
Белова, М., Димитрова, Г., Бояджиева, Н., Сапунджиева, К. (1997) Теоретични основи на възпитанието. София: Веда Словена – ЖГ.
Дако, П. (1995) Фантастичните победи на модерната психология. София: ИК „Колибри“.
Енциклопедия по психология (1998) Реймънд Дж. Корсини (ред.). София: Наука и изкуство.
Иванов, Ив. (2005) Мениджмънт на ученическия клас. Шумен.
Карнеги, Д. (1992) Как перестать беспокоиться и начать жить. Санкт-Петербург: Лениздат.
Колишев, Н. (2013) Педагогическите умения на учителите. Целеполагане в обучението. София: Захари Стоянов.
Маслоу, (1998)
Николай К. (2016) Педагогическите умения на учителите Възпитание в процеса на обучение Книга осма София: Захари Стоянов
Орлов, Ю. (1998) Самопознание и самовоспитание. В: Психология человеческих проблем. Минск: Харвест.
Пек, М. С. (1994) Изкуството да бъдеш бог. София: Кибеа.
Речник по психология (1989). София: Наука и изкуство.
Стаматов, Р., Енчев, Н. (2012) Човешкото поведение. Поведението в пространството на Аза и в пространството на Аза и другите. Пловдив: Издателска къща Хермес.
Франкл, В. (1990) Человек в поисках смысла. Москва: Прогресс.
Фром, Е. (2003) Анатомия на човешката деструктивност. София: Захарий Стоянов.
Щуркова, Н. Е. (2005) Прикладная педагогика воспитания. Учебное пособие. Санкт-Петербург: Питер.
Contacts:
Valko Valkov – Director professional high school agriculture „Ivan Vladimirovich Michurin“, 9120, Dolni chiflik, Bulgaria.
Phone: +359-88-838-4401,
Email: v.d.valkov@abv.bg