Взаимодействие между традиционните и интерактивни методи за обучение
Елица Атанасова СУ „Васил Левски“- гр. Дулово
Резюме: Методите за обучение са част от главните структурни компоненти на всяка дидактическа система. Добрият подбор и ефективното им използване влияят на качеството на обучението поне в два аспекта:
-правят учебното съдържание достъпно, интересно и полезно за учещите се;
-правят обучаемите (в зависимост от избора на учителя) активни или пасивни участници в учебния процес.
От тази изходна позиция можем да диференцираме методите на обучение в две основни и относително самостоятелни групи: пасивни методи на обучение и активни методи на обучение. Редица учени обаче защитават тезата, че ако се прилага балансирана комбинация от интерактивни и традиционни подходи на преподаване и учене, при съобразяване с конкретните интереси и потребности на учениците, се активизира познавателната им дейност, повишава се мотивацията им, а това влияе върху овладяването на отделни ключови компетентности.
Изборът на пасивни методи за обучение прави учениците обекти на педагогическото въздействие. В наши дни учител, който избира основно пасивни методи при организиране на педагогическите взаимодействия с учениците предизвиква у тях отегчение, неразбиране и дори умора. Това съответно води до затруднения в ученето и научаването. По-този начин се влиза в противоречие с основната идея на конструктивизма, че „човек се учи на базата на опита, който притежава и новото знание, с което се среща”. И обратно, изборът на активни методи от страна на учителя, води до включване на учениците в решаване на различни познавателни задачи и ситуации, до вземане на решения, предполага изява и активна комуникация с учителя и със съучениците.
В най-общ план методите на обучение се определят като съвкупност от целенасочени действия на учителя и учениците за постигане на определени образователни цели и задачи [1, с. 36].
През последните години в резултат от обществените промени и развитието на технологиите се търсят нови подходи, методи, техники, апробират се и се генерират педагогически практики за усъвършенстване на образователния процес в училище. Вниманието се насочва в различни направления, но става все по-ясно, че е необходимо използване на нови образователни модели на обучение, включващи технологични решения, активизиращи познавателната и практическо-приложната дейност на учениците, стимулиращи изграждането на самостоятелна активност и индивидуален познавателен опит. Тези идеи са особено важни сега, когато акцентът на образователния модел е с насоченост към активно учещия ученик, който стои в центъра на педагогическите взаимодействия.
Все по- често се говори и пише за необходимостта от използване и прилагане на “активни методи”, „интерактивни методи“ на обучение, които мотивират учениците да бъдат активни участници в образователния процес, които стимулират познавателната активност и самостоятелната дейност на учениците.
В интерактивната среда се търсят нови, различни измерения на отношенията „учител – ученик“. Самата иновация в съвременното образование най-често е свързвана с интерактивно обучение. Предпочитани са методи на работа, които се стремят към ефективност по отношение на академичните постижения на учениците и нестандартност на решенията , защото те внасят нови елементи в средата за учене.
В обобщен план интерактивното обучение е това обучение, което създава едновременно условия за повишена вътрешна активност както на учениците, така и на учителя. При това взаимодействие има възможност за постигане на резултати чрез гъвкави и динамични методи в процеса на обучение. Разбира се е необходимо и умелото и компетентно им прилагане в подходяща образователна среда– училищна, домашна, извънкласна, състезателна, в урочните и извънурочните форми.
Въз основа на представеното можем да определим интерактивното обучение като част от личностноориентирания образователен процес, в който в едно цяло се съчетават дейности, насочени от една страна към ефективен подбор и адаптиране на учебно съдържание (какво да се учи?) спрямо познавателните способности и интереси на учениците, и от друга страна – познаване и прилагане на подходи, практики и технологии (как да се учи?), които мотивират и стимулират познавателната активност на обучаемите, нуждата им от изява и поддържане на относително постоянно ниво на академични резултати.
Б. Господинов обаче определя традиционната система от методи като система от отворен тип, която се допълва и обогатява, за да отговори на изискванията на променящата се практика на обучението. „…един и същ метод… се класифицира не само в една, но и в повече, а в някои случаи във всички групи на съответната класификация. Важното е…, че един и същ метод на обучение, в зависимост от принадлежността си към една или друга група, ще промени своята структура, създавайки различни тенденции в познавателната дейност на обучаваните…” [2].
Взаимодействието между използването на традиционни и интерактивни методи на обучение е добре онагледено от Л. Стоянова в посочената схема [3, с.15].
Схема 2. Взаимодействие между традиционни и интерактивни методи на обучение
При изясняване и тълкуване на категорията “активни методи” на обучение могат да се представят различни схващания, които по-същество навлизат в съдържателното интерпретиране на самото понятие. По принцип би могло да се отбележи, че всеки метод може да бъде активен в зависимост от функциите, които реализира, както и от резултатите, които се постигат или се предполага, че трябва да се достигнат при неговото приложение. Като се има предвид това становище, може да се приеме, че не е удачно методите на обучение да се диференцират в релацията “активни – пасивни”.