ВЪЗПРИЕМАНЕ НА ПРИКАЗНИЯ ЖАНР В НАЧАЛЕН КУРС НА ОБУЧЕНИЕ
автор: Цветомира Великова, начален учител, ОУ „ Олимпи Панов“ , гр. Русе
Децата винаги са обичали приказките. В люлката на приказките сме залюлени някога и ние възрастните. Жадуват за приказки и сегашните деца. Голям е техният интерес не само към българското народно творчество, но и към приказното съкровище на другите народи. Това потвърждават и думите на руския писател Самуел Маршак: “Ако искаме да закърмим децата с добри чувства към другите народи, трябва да започнем от фолклора. В него е вложена народната душа и тя става близка на младия човек. Близка завинаги!“(Босев Ас.1989).Живеем във време, когато взаимното опознаване и дружелюбието между народите става първостепенна повеля на живота. Добре е от рано да се засяват благодатните семена на човешкото братство. За детето приказките са оня духовен климат, който благоприятства за формирането на ценностната му система. Чрез тях, то получава първите си представи за добро и зло. Приказката носи в себе си социална, художествена и педагогическа ценност и още по-точно е възпитателното значение и нейната роля при възпитанието на младото поколение.
Kласификация на приказките
Приказката е изключително разнообразна и тя не би могла да бъде разгледана наведнъж в пълния и обем, би трябвало материалът да бъде класифициран. Вярната класификация е едно от първите стъпала в научното познание, но класификаторите често нарушават най-елементарни правила на делението.
Народна, авторизирана и авторова приказка.
Най-старата в исторически аспект е народната фолклорна приказка. Тя е словесна наративна форма, съществено отличаваща се от народната песен, мита, легендата и преданието със своя специфика и закон на развитие.
Народната приказка е един от основните жанрове на устното народно-поетическо творчество, епическо, прозаично художествено произведение с авантюрен, битов характер, с ориентация към измислиците.Тя е устно създаден епически, прозаичен разказ като преданието и легендата, основаваща се на измислицата като легенда, но не претендираща за достоверност (за разлика от легендата и преданието).При нея обикновено липсват портретни описания, описания на природни картини и на обстановка, поради устния и път на разпространение и лаконичния и изказ. Именно като такава тя се приема и осъзнава от разказвача и неговата аудитория.
Авторовата или литературната приказка е възникнала най-късно в сравнение с народната и авторизираната приказка. Авторовата приказка е плод на творческото въображение на писателя и неговото светоусещане. Тя може да е повлияна от фолклорната традиция, но винаги се отличава с творческа оригиналност.Съществуват авторови приказки от друг тип-нонсенсов тип. Нонсенс, преведено буквално от английски език(терминът възниква 15-16в.) означава „глупост, безсмислица, абсурд“
( https://rechnik.chitanka.info ). Във философски аспект терминът се възприема като безсмислието на живота. В психологически аспект с особеността на човешкото мислене да търси зад всеки смисъл безсмислие. В естетически ракурс се свързва с играта на думи, с каламбура, с играта на представи. Нонсенсът по принцип е хаос от „втори ред“ или вторичен хаос, мета хаос. От чисто психологична, екзистенциална гледна точка, детството на човек е организацията от хаос към хармония, където хаоса преобладава.
Авторовата приказка е жанр със своя специфика, тя се отличава с богатството на жанровите модификации. При авторовите приказки се наблюдава голямо разнообразие на темите, като този тематичен кръг се разширява и обогатява и до днес.
При авторизираната приказка е налице преработка, авторова намеса от страна на литературния творец, който преразказва народната приказка. Авторовата намеса може да засегне идейно-тематичната насоченост на народната приказка, да изгради композицията по друг начин или пък да засегне образната система. Възможно е тази намеса да е съвсем ограничена и да се изразява само в осъвременяване на езика или при неправилен словоред, езикови неточности и стилни грешки да се внасят корекции от автора, преразказващ приказката.
За разлика от народните приказки, в авторизираната авторът създава портретно описание, като по този начин изразява и своето мнение към героя. Портретните описания и тези на природните картини или обстановката също са лаконични и съзвучни с общия тон на преразказваната приказка. Именно в това се изразява художественото майсторство на писателя, за да бъде тя въздействаща и убедителна като художествено и идейно внушение.
Тематична класификация
Най-простичкото деление на приказките, предложено във времето е приказки с вълшебно съдържание, битови и приказки за животни.
Най-стари в исторически аспект са приказките за животни. Характерна черта на тези приказки е алегорията, иносказателността, възникнала на основата на пренасяне на човешките взаимоотношения и нрави в животинския свят. По този начин се създава един неповторим художествен свят, изграден чрез свързване на два свята- света на животните и света на хората. Изображението на животинския свят служи като средство, като похват за разкриване на сложните човешки взаимоотношения и нрави. Тази двуплановост-изображението на два свята-разграничава приказката за животни от другите видове приказки. Героите животни са типизирани(например лисицата и вълкът) и противопоставени един на друг. Точно това противопоставяне на хитреци и глупаци, на измамници и измамени, служи за двигател на действието. Най-често приказките за животни се градят на диалогична реч, в която най-ярко се проявяват качествата на героите(мечката, заекът, къртицата, таралежът, косът, врабецът, котката и др.)В някои приказки за животни се появява и човекът, който влиза в опредени взаимоотношения с животните и доказва с поведението си, че е най-силен. При приказките за животни е типична кумулативната постройка-последователно свързани еднотипни, почти повтарящи се елементи и ситуации.
За разлика от приказките за животни, вълшебните приказки имат друга постройка-градят се на принципа на нарастването: всеки предшестващ епизод пояснява следващия и подготвя кулминацията. Типично за тях е динамичното развитие на действието, смяната на събитията и стремителните действия на героите.
Светът на вълшебните приказки е населен с вълшебни сили(вещици, лами, змейове и др.), вълшебни атрибути(вълшебни килимчета, свирки, пръчици и пр.) и герои(великани, педя човек, самодиви, златни птици, летящи коне и др.) В речта на героите се срещат и думи заклинания. Всички тези особености придават неповторим колорит на вълшебните приказки.
Битовите приказки са трактовка на общочовешките проблеми-за смисъла на човешкия живот, за човешкото щастие, за любовта. Чудото, фантастичното, магическото за разлика от вълшебните приказки в битовите просто отсъства. Тук можем да открием хиперболизация на човешките качества. „алчният поп“, „галената мома“, „глупавият мъж“ се отличават с хиперболизация на тези качества, което обаче не се среща дори и в разказа.
Факт е, че героите не търпят развитие, те са типизирани, което е друг жанрово разграничителен белег. Реалните взаимоотношения се представят чрез всевъзможни, но резки или необикновени случки и ситуации. Това е необичайното в тези приказки, което ги сближава с приказния жанр и ги разграничава от всеки друг. В битовите приказки хуморът изобилства, което придава живост на диалога, свежест на речта.
Класификация по разреди
На пръв поглед делението на Милер изглежда вярно. Неизбежно възниква въпроса:а нима в приказките за животни няма чудеса, понякога в изключителна степен? Един от най-известните примери в това отношение е приказката за подялбата на реколта – “За мен Мечо връхчетата- за теб коренчетата”.В Русия излъгана е мечката, на запад- дяволът. От това следва, че в запазения си вариант тази приказка изведнъж отпада от групата на приказките за животни. Очевидно това не е битова приказка, защото никъде реколтата не се разпределя по този начин. Тя изобщо не се вмества в дадена класификация и въпреки това ние винаги ще твърдим, че тази класификация в основата си е вярна. Ако в основата на делението стои структурата на приказката, ще трябва цялата класификация да се организира по нов начин.
По-нататъшните опити по същество не внасят подобрение. Така например Вилхем Вунд предлага следната класификация: митологични приказки-басни; типични вълшебни приказки;биологически приказки и басни;типични басни за животни; приказки „ за произхода“;шеговити приказки и басни;поучителни басни; Тази класификация е доста по- богата от предишната, но тя също предизвиква възражения. Баснята е формална категория. Можем да зададем въпроса : каква е разликата между „ типичната басня за животни“ и „поучителната басня“. “Типичните басни“ не са ли „поучителни“ или обратното? Разгледаните класификации се отнасят до разпределението на приказките по разреди. Съществува и деление на сюжети.
Класификация по сюжети
Според Владимир Проп, сюжетът е едно сложно образование в приказката и е свързан с действащите лица. Една голяма част от фолклористите приемат за сюжетна единица мотива. Според тях централния мотив е ядрото на приказката, около което се изграждат останалите мотиви, поясняващи централния. Подреждането на мотивите зависи от конфликта, съдържащ се в централния мотив, както и от идейно-естетическата насоченост на приказката.
Както при деленето по разреди, така и при деленето по сюжети възниква трудност. Приказките имат една особеност – съставните й части могат без никакви изменения да бъдат пренесени в друга. Сюжетът обикновено се избира така: определя се някоя част от приказката, добавя се предлогът „за“ и определението е готово. Приказка, в която има бой със змей е приказка „за змееборството“, приказка, в която се появява Снежанка е „за Снежанка“ и т.н., при което не съществува единен принцип за избора на определящия елемент. Приложим ли е в този момент закона за делението и преместването, то неизбежно ще стигнем до объркване или до кръстосано деление.
Засягайки въпроса за класификация на сюжетите, не можем да отминем приказния указател на Анти Аарне- основател на финската школа. Представителите на тази школа откриват и сравняват вариантите на отделните сюжети, които се разпространяват по целия свят. Материалът се групира по геоетнографски признак, по предварително избрана система, а след това се правят изводи на основния строеж, разпространение и произход на строежите. Методите на Аарне изискват списък на сюжетите, като той предприема и прави такъв. Този списък е влязъл в международна употреба и е оказал на работата върху приказката огромна услуга: благодарение на указателя на Аарне е възможна шифровката на приказката. Сюжетите са наречени от Аарне типове и всеки тип е номериран. Това обозначение на приказката се е оказало много удобно. Аарне не се е стремил към научна класификация, неговият указател е практически справочник и той има голямо значение. В тази класификация други откриват съществени недостатъци, неправилни представи. Ясно разпределение на типове фактически не съществува, то по-скоро е фикция. Близостта между моментите и невъзможността за непълно обективно разграничаване води до там, че при съотнасяне на текста към този или онзи тип често е неясно кой номер да избереш. Съответствието между типа и определящия текст в много случаи е проблематично.
Ето така ние виждаме, че според мнението на различни автори нещата с класификацията на приказката не стоят дотам благополучно, но ги обединява едно: те изпращат оптимистично послание, изграждат позитивно отношение към живота, подхранват волята да не спираш да се бориш, увереността и стремежа, че имаш сили да се справиш.
1.Босев Ас.,(1989), Светът в приказки.,София,с.3
2.https://rechnik.chitanka.info/w/%D0%B1%D0%B5%D0%B7%D1%81%D0%BC%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B8%D1%86%D0%B0
Email: ina2404@abv.bg