Умението за самостоятелно учене е компетентност, която се формира в процеса на обучение и учене по всички учебни предмети в целия цикъл на обучение в училище. Това изисква постоянно внимание от страна на учителите, за да се формират основните й елементи и да се развият като умения и най-вече като положително отношение на учениците към ученето – любопитство към нови решения, приложение на вече наученото в нови ситуации, нагласа за учене и постоянство в този процес. Умението за самостоятелно учене включва както получаването, обработката и усвояването на нови знания и умения, така и търсенето и използването на различни насоки, наръчници и справочници, които да улеснят усвояването. Това дава възможност на учещите се да надграждат върху предишните познания и житейски опит с цел използване и прилагане на знанията и уменията в различен контекст: у дома, в работата си, в ново обучение (Димова, 2013). Съществени елементи на тази компетентност са мотивацията и увереността в собствените възможности.В статията е разгледан един от основните модели в рамките на конструктивисткия модел на обучение – самостоятелното учене. Моделът е неизменно актуален и насочва към изграждане на ключови компетентности, приоритетни за природонаучното образование. Направен е преглед на неговите теоретични основания. На тази основа са представени конкретни примери за интерактивни техники за класно-урочни и извънкласни дейности, подходящи за практическата реализация на модела.
В Европейската референтна рамка ученето през целия живот се свързва с редица компетентности, като една от тях се отнася до това, да се научи съвременният човек как да учи самостоятелно, т.е. с компетентността „умение за самостоятелно учене“ (Learning to learn). Компетентността „умение за самостоятелно учене“ се дефинира в ЕРР като способност на индивида да се ангажира със и да продължава обучението си, да организира собственото си учене, включително чрез ефективно управление на необходимата информация и на времето (Бояджиева & Кирова, 2013а: 98). Тази компетентност включва разбирането на собствените потребности в учебния процес, откриването на наличните възможности и способности за преодоляване на пречките за постигане на учебни резултати. Чрез самостоятелното учене може да се създаде индивидуална зона за творческо развитие на всеки ученик. Като се опират на своите качества и способности, учениците строят свой образователен път и могат да реализират персонален модел на образование, което е цел и на личностно ориентираното образование.
Теоретични основания
Същността на човешкото учене обикновено се дефинира като усвояване на определени знания и обусловени от тях действия и постъпки в определени ситуации. През целия живот на човека протичат процеси на учене – съзнателно и планомерно или недостатъчно осъзнато и непреднамерено. Ученето предполага не откъслечни, макар и успешни, еднократни актове със случаен или мимолетен характер, а системни и сравнително устойчиви действия. Те засягат личността и същевременно й дават възможност за относително трайна изява в тях. В психологически план понятието „самостоятелно учене“ се свързва с индивидуалното учене, което е насочено към разпознаване на структурата на задачата, разбиране на същността и разкриване на причинно-следствените отношения. Като форма на учене „самостоятелното учене“ се противопоставя на ученето чрез подражание, по образец или модел („учене чрез наблюдение“, „имитационно учене“), на ученето в групова ситуация и на механичното учене Самостоятелното учене за разлика от ученето чрез пробата и грешката е тясно свързано с осмислянето. Главни предимства пред подражателното учене са: задълбочаване в учебната дейност; вникване в същността на въпросите и проблемите й; усвояване на трайни и приложими знания и умения; развитие и изява на продуктивното мислене и творческото въображение. Самостоятелното учене изпълнява ролята на съединително звено между познавателните (когнитивни) и творческите (креативни) процеси. Самостоятелното учене може да се разгледа като единство на два противоположни и последователни процеса (Бояджиева & Кирова, 2013а: 100):
- Интериоризация – преход на операции или действия от външен във вътрешен план, превръщане на външната дейност във вътрешна, психическа;
- Екстериоризация – ползване на знанията и уменията в практиката за решаване на различни нагледно-действени задачи, преход на операции от вътрешен във външен план, изявяване на вътрешното, умственото, реализиране на индивидуалното или на процеса на „самоактуализация“, по термините на Ейбрахам Маслоу. Процесът на екстериоризация не трябва да се пропуска, защото именно чрез него се реализира цялостното учене, а особено значение има той за обективното регистриране и съответно измерване на знанията и уменията на ученика. Екстериоризацията дава възможност да се отговори на въпросите: Придобило ли е знанието мотивираща сила, превърнало ли се е в убеждение, станало ли е принцип за практическо действие и социално поведение. Екстериоризацията в процеса на учене има голямо значение при днешния практически подход към ученето.
В педагогически план могат да се разгледат два типа учебна дейност на учениците. Единият е дейност по време на урока или друга форма на обучение, когато главната, насочваща роля се изпълнява от учителя. Вторият е дейност по време на самостоятелната учебна работа в час или при изпълнение на домашни задачи или на други задания, свързана с разработване на практически проекти, доклади, реферати и др.
Когато учебната дейност протича под ръководството на учителя, в нейната структура могат да се разграничат следните елементи като действия на учениците:
- приемане на учебните цели, задачите и плана за действие, предлаган от учителя;
- осъществяване на учебната дейност под влияние на контрола на учителя и на самоконтрола;
- регулиране на учебната дейност под влияние на контрола на учителя и самоконтрола;
- анализ на резултатите от учебната дейност, осъществена под ръководството на учителя. При самостоятелната учебна дейност, която протича без непосредственото ръководство на учителя, обикновено се различават следните действия:
- планиране или конкретизиране на целите на учебната дейност;
- планиране на методите, средствата и формите на учебната дейност; самоорганизиране на учебната дейност;
- самоконтрол в хода на учебната дейност.
- саморегулация на ученето;
- самоанализ на резултатите от учебната дейност (Бояджиева & Кирова, 2013а: 100).
Една от целите на училищното обучение е преминаване от учебна дейност под ръководството на учителя към самостоятелна учебна дейност, която е в основата на умението за самостоятелно учене през целия живот. Това е дълъг процес, който се реализира постепенно и в който трябва да се постоянства през целия процес на обучение. Степента на самостоятелност в учебната дейност зависи от възрастовите особености на учениците. Друг фактор за развитие на познавателната самостоятелност е приложението на различни методи и техники за постепенно включване на все повече самостоятелни действия в учебния час и възлагане на домашни задачи или проекти.