Книжовният език е представителна форма на националния език, защото той е средство за официално общуване. Само книжовната форма на речта е кодифицирана и за нея се прилага система от описани общозадължителни правила за правоговор, правопис и пунктуация, наречена кодификация. Нормите, на които се подчинява българският книжовен език, се изучават през целия курс на обучение по роден език. „Владеенето му полага основите на необходимата езикова култура у подрастващите поколения“ (Андрейчин, 1974: 223). Данните от съвременните научни изследвания показват, че не е възможно да се формира съзнателно отношение към езиковата действителност, без да се познават функциите и строежът на езика.Една от основните цели на обучението по български език е изграждането на езиково грамотни личности. Част от езиковата култура са усвоените от учениците знания и умения за граматичната норма, необходими им през целия живот. За да се постигне това, е необходимо езиковото образование да се приближи към света и интересите на подрастващите, да се актуализира функционалната значимост на придобиваните знания, умения и компетенции в областта на българския език. В статията са предложени интерактивни методи, техники и подходи, които допринасят за по-доброто усвояване на езиковите правила.
В Държавните образователни изисквания на МОН за организация и осъществяване на обучението по български език в средното училище елементите на езиковата компетентност са сведени до езикова и социокултурна компетентност.
В съвременния научен дискурс се налага възприетата в Общата европейска езикова рамка характеристика на комуникативната компетентност, която я определя като система от знания, умения и личностни характеристики. В българския превод на Рамката се приема терминът комуникативна езикова компетентност.
Езиковата компетентност се характеризира чрез процедурните знания на индивида, с помощта на които се решават определени комуникативни задачи, създават се и се възприемат устни и писмени дискурси, прилагат се стратегии, които са най-подходящи за изпълнение на съответните задачи.
Граматиката като дял от езикознанието има ключова роля за опознаване на езика и неговите богати словообразувателни възможности. От друга страна, нейните дялове морфология и синтаксис подчиняват езика на съвкупност от правила, чрез които той се превръща в пълноценно средство за общуване. Може да се обобщи, че граматиката е съвкупност от два типа правила: а) правила за образуване на лексикалните единици (думи и словоформи) от морфеми; б) правила за образуване на изречения и словосъчетания като техни части от лексикални единици за целта на изказването.
Акцент в учебната програма за 6. клас се поставя върху членуването на имената от мъжки род с пълен и кратък член, както и на по-специфичните случаи, като употребата на пълен член след глаголите съм, бъда, бивам, заглавията на филми, книги и др., когато са употребени самостоятелно, задължителната членувана форма, когато обектът е единствен (Министерството на отбраната) и краткия член при прякори и прозвища на лица. Обръща се внимание на бройните множествени форми, поради тяхната вариативност. Бройна форма имат само съществителните имена от мъжки род, които не назовават лица – актуалнaта употреба е пет молива, няколко стола и т.н. Съществителните имена от мъжки род, които назовават лица, се изразяват с формата за множествено число – двама учители, няколко специалисти.
Граматичната норма акцентира и върху някои отклонения при употребата на формите на местоименията. Не се допуска безразборната замяна на възвратно притежателно с притежателно местоимение в 3 лице (своя/неговия), подмяната на възвратно лично местоимение себе си с форми, съчетаващи лично местоимение и възвратна частица – мене си. Недопустими са грешки при употребата на падежните форми (кой, кого, някой, някого, всякой, всякого). Задължително е съгласуването в изречението на местоименията, като който се съгласува с предходната дума, а чийто – със следващата. Съвременната граматична норма утвърждава съществителните имена за означаване на титли, звания, длъжности, чинове и някои професии да се употребяват в мъжки род и за жени. Внимание се обръща и на образуването на някои глаголни форми. Правилното окончание за 1 л. мн.ч. сег.вр. на глаголите от І и ІІ спр. е м (а не ме). При употреба на деепричастие е необходимо да се спазват две условия: глаголът и деепричастието да изразяват едновременни действия, вършителят на двете действия да бъде един и същ.
Утвърждаването на формата за учтивост при обръщение в езиковата практика на образованите среди и в книжовния език се извършва през третата четвърт на миналия век, но и днес се срещат отклонения от правилната й употреба. Граматичната норма изисква прилагателните имена и миналите страдателни причастия да се употребяват в единствено число и съответния род, а миналите деятелни причастия – в множествено число.
В съвременната действителност по ред причини се наблюдава все по-голяма езикова неграмотност, което превръща създаването на грамотни хора в основна цел на обучението по български език. Това налага необходимостта от познаването на правилата на родния език да бъде осъзната от учениците. Без владеенето на основните граматични понятия обаче не е възможно да се формулират никакви езикови и правописни правила. „Не е възможно да се развива езиковата култура само чрез „практически“ и конкретни указания, без да се работи съзнателно и свободно с граматическите категории на езика“ (Андрейчин, 1974: 103).
Граматичните понятия допринасят за запознаването с езиковите средства, с отношенията между тях, с правилата за тяхното използване в речта. Чрез изучаването на граматичните понятия се подобрява нормативната правилност на устния и писмения изказ: ученикът осъзнава критериите за правилно и неправилно, към които трябва да се стреми, с цел контрол и самоконтрол, когато избира eзикови средства и при оценяване на резултатите от тяхната употреба. Осъзнаването на закономерностите, на които се подчинява функционирането на граматичната система, създава вярно чувство за самобитността на родното слово и играе активна роля при изучаването на чужди езици.
1 2