Споделям изцяло позицията на Галина Стоянова, че: „Интересът и активното отношение към звуковия свят въобще и към организирания звуков свят – музиката, са характерни за всички деца. Липсата на интерес и пълното безразличие към звуците и към музиката са отклонение от психичната норма. Проявата на жив непосредствен интерес към всичко, свързано със звуците, не е заслуга на музикалните педагози, а реално жизнено свойство на човешката и особено на детската психика, поради факта, че възприемането на звука е свързано с движение, действие, живот. Звукът въздейства върху психиката по-активно от светлината (само в кърмаческа възраст това състояние е обратно и изисква по-активна реакция). Ето защо проявата на първоначален интерес към звуците (както към неорганизираните, така и към организираните по законите на музиката) е естествена психична реакция на децата. Загубването на интереса, намаляването на активността към музиката, спадането на емоционалния тонус спрямо звука и музиката означават липса на възможности за обогатяване на психиката чрез света на музиката“ (Стоянова, 1994: 181).Вокалното музикално изкуство заема водещо място при формирането на естетическо отношение към живота, към света. Песента е едно от най-старите и могъщи средства за музикалноестетическо развитие и възпитание на детето. В статията са разгледани въпросите за вокалното развитие на детето, основните задачи на вокалното възпитание на децата от ранна и предучилищна възраст и възпитателните функции на певческата дейност.
Музикалният педагог е в състояние да осигури такъв „модел“ на общуване с музиката, който да гарантира непрекъснато и трайно повишаване на интереса и активността на децата в процеса на съвместната им музикална дейност. Появата на музикалния педагог трябва да предизвиква у тях очаквания за интересни музикални преживявания. Компонентите на музикалновъзпитателния процес са толкова богати и дават възможности да се провокират различни интереси у децата към някои от тях (не задължително към всички): интересът към музикалните инструменти се проявява с първото им представяне, интересът към движения с музика, идентифициране с героите чрез движения, имитация на големи музикални изпълнители – също. Емоционалният отклик, съпреживяването на музикално-поетичното съдържание на изпълнявани и слушани музикални творби са най-важното музикалнопедагогическо постижение в процеса на музикалната дейност.
Вокалното музикално изкуство е заемало и заема голямо място в духовния живот на българския народ, във формирането на естетическо отношение към живота, към света. Обаянието и притегателната сила на песента се обуславят от удоволствието, радостта, които тя доставя на човека, от естетическата наслада, която той изпитва при непосредственото общуване с музикалното изкуство, от удовлетворяването на неговите интелектуални интереси и потребности.
Песента е едно от най-старите и могъщи средства за музикалноестетическо развитие и възпитание на детето. Силното емоционално въздействие, предизвикано от спойката между слово и музика, прави песента близка, а пеенето – желано от децата. Затова и пеенето заема особено място в музикалното възпитание на детето и е основна форма на детската музикално-изпълнителска дейност.
Песента съдейства за запознаване на децата с обкръжаващата ги действителност, за обогатяване, укрепване и задълбочаване на детските впечатления и представи. Големият интерес и радостните преживявания при общуването с песента правят детското внимание съсредоточено, активно, стимулират развитието на паметта и въображението, будят любознателност, наблюдателност, активизират говора и дават богат материал на мисленето. Общите разнообразни впечатления и богатите съвместни преживявания при слушане и изпълнение на песен допринасят за установяване на положителни взаимоотношения и форми на поведение между децата. Песента пленява детето и съдейства за възприемане и преживяване на силата и нежността на чувствата, събудени от допира с прекрасното.