Когато говорим за културно многообразие, всички се сещаме за съвременната глобализация в световен мащаб, която неминуемо изисква контакт, толерантност и взаимно уважение и приемане на културните различия. Ученическите европейски проекти системно призовават за установяване на топли взаимоотношения между подрастващи от различни краища на света под наслов „Различни, но обединени в многообразието си“, „Разнообразието е живот“ и много други формулировки със сходно значение. Тези инициативи възпитават в толерантност, разбиране и взаимно зачитане на различията в език, визия, религия, културна специфика. Рядко обаче си даваме сметка, че подобен процес е започнал по нашите земи в отдавна отминали времена по отношение на официалната ни религия.В съвременната реалност на световна глобализация опазването на културното наследство е от фундаментално значение за увеличаването на културното многообразие – както материално, така и нематериално, етнографско. В този процес са необходими нашите интелектуални усилия да съхраним ценните празнични обреди и обичаи и да ги предадем на подрастващите. Като разглежда темата за вярата и традициите по българските земи, авторът обосновава идеята си за организиране на серия уроци по визуални изкуства, в които учениците да имат възможност да проучват, дискутират и представят избрани от тях празници. Изразява мнение, че за подготовката на уроци за развиване на визуалното изразяване в училищни условия е добре да се ползват литературни съчинения, в които сериозни исторически и етнографски теми са сведени до подходящо за обучаемите ниво. Подкрепя тезата си с примери от творби на авторите Иван Джуренов и Розмари де Мео.
След покръстването на българския народ църквата се е оказала на практика без миряни, тъй като хората са били свикнали със своите езически обичаи, почитали са прабългарски божества, изпълнявали са определени ритуали, свързани с това. И се е оказало, че се сблъскват две различни култури – на православието и на езичниците. От гледна точка на етнографски принципи по времето малко след покръстването на българския народ са се оформили два различни, културно специфични модела на поведение, вярвания и нагласи, които са давали на хората усещането, че са част от обособени групи. За онова време важат напълно дефинициите: „Трябва да се положат всички усилия за преодоляване на етноцентризма… Никоя културна група не трябва да бъде съдена като по-висша или по-нисша от друга“ (Damen, 1987: 58). В случая говорим за процес, чието начало се намира на доста голямо времево разстояние. А, от друга страна, тази тема е близка и съкровена за всеки българин и днес. Ние си обичаме и едните, и другите празници и обичаи и дори често не обръщаме внимание кога празнуваме според прабългарските езически вярвания и кога – според православието.
Вместо живо наблюдение можем да ползваме написаното от автори, събрали в свои съчинения мъдрост от народа. Костадин Нушев в статия на тема „Християнството и старите езически вярвания в историята и практиката на Българската православна църква“ пише: „В резултат на особеностите на процеса на християнизация и трансформация на традиционната религия и култура на славянските племена и прабългарите, образували през Средновековието единството на българския народ, съществува продължителен период на съжителство между стари предхристиянски народни (езически) религиозно-митологични вярвания и християнската вяра, изповядвана от Църквата. Това паралелно съществуване или едновременно съжителство на стари магични представи и езически елементи в народния бит и християнската вяра на Църквата, възприета от новопокръстените българи, се наблюдава през средновековния период като типична характеристика на народната култура и особеност на народното благочестие“ (Нушев, 2008).
Очевидно начинът на живот и традициите на езичниците са се различавали от тези, предложени от православната църква. Нормите и ценностите, които характеризират живота на хората в езическото общество, също са били много различни от тези в правата вяра.
Според Хофстеде културата представлява „софтуерът на ума“ (Господинова, 2014). Определено църквата е срещала отпор именно от софтуера на ума на езичниците. А църковният софтуер е различен. Следователно след покръстването на българите се е наблюдавало т.нар. културно многообразие. То, между другото, продължава и до днес.
Как са решени в миналото проблемите, породени от сблъсъка между двете култури – християнска и езическа? Ако не коментираме първоначалните заплахи и наказания, можем да кажем, че се е наложил стил на взаимно зачитане, уважение и толерантност от страна на църквата. Тя не е постигнала пълно надмощие, прилагайки тази стратегия, но е постигнала ответното приемане, уважение и зачитане от страна на езическото общество и народа като цяло. Тоест историята ни учи как да се справяме в аналогични ситуации.