В статията са анализирани личните, фамилните и родовопрозвищните имена на българите от селището Терновка (Николаев, Украйна). Направена е класификация по структура и семантика. Речниковата част на материала съдържа лични имена – женски и мъжки, фамилни имена в мъжки род и окончанието за женски род, родовопрозвищни имена, етимология, в каква част на България е фиксирано фамилното име. Изследваният антропонимен материал представя спецификата на българската фамилноименна система.
Славянските имена на хората привличат вниманието на учените от доста отдавна. Един от първите и най-големи трудове по този въпрос е „Славянски именослов“ (1867 г.) на М. Морошкин, в който славянските имена са представени в сравнителен план. Началото на събирането и изучаването на българските лични имена е положено в средата на XIX век от Любен Каравелов. Негов труд в тази област – „Памятники народного быта болгар“, излиза в Москва през 1861 г. Не можем да не отбележим също труда на Густав Вайганд (1921 г.), който е отпечатан на немски език с някои поправки и съкращения на български, а пет години по-късно, през 1926 г., излиза и в превод на български език. „Българският език е извънредно богат със собствени имена, а разнообразието на формите им е чудесно. Не са рядкост такива имена, които изхождат от един и същ корен по седемдесет и повече начина. Има наследени чуждоземни имена и имена – народни, образувания от по-старо и от по-ново време“ (Вайганд, 1926: 26). Статии по темата публикуват Ст. Младенов, А. Т. Балан, Н. Милев, Ст. Петков, Л. Андрейчин и други български изследователи. През 50-те – 70-те години С. Иванчев, Ст. Илчев, В. Денчев, Д. Димов, Н. Мизов и други учени разглеждат и анализират по-голяма част от личните имена. В областта на антропонимията най-значимите постижения са Речник на личните и фамилните имена у българите на Ст. Илчев (1969 г.), „Български именник“ на Й. Заимов (1988 г.), Честотно-етимологичен речник на личните имена на Н. Ковачев (1995 г.), „Християнските имена у българските католици“ на Л. Селимски (1999 г.). Безспорен плюс са и създаването на Компютърен архив-картотека на личните и фамилните имена у българите през XX век (под ръководството на М. Ангелова-Атанасова, Център за българска ономастика – Великотърновски университет) и наченките на подобна база дани от родови имена, прякори и прозвища.
Известно е, че първият, който отделя внимание на имената на българските преселници, е Н. С. Державин в книгата си „Болгарские колонии в России“ (Державин, 1914). Той дава кратък списък на лични (мъжки и женски) и фамилни имена на българите в някои колонии в Бесарабия, без да ги анализира. Интересът към антропонимите на българите в Бесарабия започва да се проявява през втората четвърт на XX век. Особено активно работи в тази област проф. В. А. Колесник (Колесник, 1984; 2001). М. Парзулова изследва български бесарабски села в Украйна и кримските българи, българите извън България. По-късно първата ономастична експедиция в Молдова успява да проучи родовите имена на българите в 27 български селища (или селища с българи), които в изследователски план са представени в ономастичните трудове на Н. Куртев и В. Кондов, последвани от А. Войникова – за Югозападен Буджак. С именната система на българите извън България се занимава и З. Барболова. Най-пълно терновската именна система е представена в монографията на В. Гамза „Тернівка. Історико-етнографічний нарис“ (Гамза, 2014).
Целта на настоящата публикация е да се представи състоянието на антропонимната система на жителите на селището Терновка (Николаев) през различни етапи от историческото му развитие, т.е. от първите заселници до наши дни, като се разгледат личните и фамилните имена, представени паралелно с родовопрозвищните имена. Направен е опит за определяне на семантиката на имената и тяхната етимология.
Фамилните и родовопрозвищните имена, които служат като корпус на изследването, са ексцерпирани от монографията „Тернівка. Історико-етнографічний нарис“ (Гамза, 2014), от книгата „Терновка. Документы и материалы по истории (1792–1822 гг.)“ (Терновка, 2004: 229–230), втората част на която включва архивни документи от Одеса и Херсон от 1803, 1804 и 1826 г. и спомени на заселници (около 15 души), както и интервюта на местни жители и диалектоложки материали на авторката, която е носител на терновския говор и жител на проучваното селище. Речниковата част на статията съдържа: лични имена (по-нататък ЛИ) – женски (ЖЛИ) и мъжки (МЛИ), фамилни имена (ФИ) в мъжки род и окончанието за женски род, населеното място, откъдето лицето идва в с. Терновка, родовопрозвищни имена (РПр), семантика и етимология, в каква част на България е фиксирано фамилното име.
Наличието на архивни документи – писма, протоколи и отчети, ни дава възможност да анализираме антропонимната система в селището в диахронен аспект. Както вече посочихме, Терновка е заселена в 1802 г. от първите преселници – българи. В „Рапорт Конторы опекунства иностранных поселенцев в Экспедицию Государственного Хозяйства опекунства иностранных и сельского домоводства“ от 13 ноември същата година намираме едни от първите сведения за преселниците, техния брой и етничен състав. По това време колониите се наричат гръцко-български и за местните администрации в етничния състав на заселниците няма много голяма разлика. Самите преселници обаче, които заедно пристигнали с кораб в Аджалък, искат да бъдат настанени в различни селища, за да не се смесват. Така Кантората за попечителството настанява гърците в Малък Буялък, а българите – в Терновка. Първите заселници в Терновка са 13 семейства (35-има мъже и 32 жени).
Историците датират груповата миграция на българите от първата четвърт на ХIХ век, като разграничават няколко етапа на преселването: 1792–1806 г., 1806–1812 г., 1828–1829 г., 1853–1856 г. Най-значимото се отнася към периода 1801–1816 г., а последното – към 1856 г., от различни краища на българската земя.
По време на създаването на колонията се поставя въпросът за записването на пристигналите преселници. Това се оказва доста сложна задача, защото много от тях при напускането на своите родни места не са взели със себе си никакви документи, потвърждаващи техните имена и друга лична информация. Трябва да се отбележи и че понякога хората, пристигнали в Терновка, идват от различни селища и не се познават, затова сведенията се записват по техните думи. Първи писар, който записва имената на преселниците, е Владимир Писанский. Повечето от имената за него са непознати, нетрадиционни, затова той допуска много грешки, които впоследствие се коригират. Друга част от преселниците – тези, които идват в Терновка не като бежанци, често са с турски паспорти, но и в този случай понякога са допускани грешки при превода им.
Факт е, че в миналото основна обществена единица е бил родът – „колектив от кръвни родственици, водещи произхода си от общ родоначалник (прадядо, предшественик), носещи общо име. Известно определение за родово име гласи, че то е „общо название за няколко семейства, свързани с кръвна връзка по мъжка линия“ (Ковачев, 1987: 186). За преселниците родовото име е имало много важно значение – то е здравата връзка с прародината.
За разликата между прякора и прозвището ще приемем определенията на Вл. Мурдаров: прякор – наименование, свързано с характерните белези на някого, измислено за присмех, подигравка; прозвище – название, дадено някому, отразяващо негова отличителна черта, особеност. Прозвището се простира по цялата скала на името, като обхваща и неутрална черта (в някои случаи), и положителна оценка (Мурдаров, 1984: 225). В своя труд „Българска ономастика“ Н. Ковачев утвърждава, че прозвищата са свързани предимно с местопроизход (по имената на селища или райони), с етничен произход и с различните професии, занаяти и служби (Ковачев, 1987: 197). Ономастичния термин „жителско име“ Й. Заимов трактува като „селищно име, което изпърво е означавало жителите на дадено селище, а по-късно започва да означава самото селище, т.е. става селищно име“.