Видове компетентности, формирани в процеса на обучението по български език и литература в начална степен на основното образование

В статията се интерпретира върху видовете компетентности, формирани в процеса на обучение по български език и литература в началния етап на основното образование. Засегнати са въпроси, свързани с методическия подход на учителя, както и утвърдени педагогически практики, даващи добри резултати при езиковото обучение по български език и литература, формиращи езикова компетентност в началния етап на основната образователна степен. Формирането на ключовата компетентност – общуване на роден език, комуникативноречеви, социолингвистични, социокултурни, представени като очаквани резултати от обучението и учебното съдържание, усъвършенствайки се чрез дейностите на учениците в процеса на педагогическо взаимодействие.

Комуникативноречевата насоченост на обучението по български език  като негова отличителна черта в началния етап на основната образователна степен предполага формиране на комуникативна компетентност у учениците. Чрез езиковото обучение се усъвършенстват уменията на учениците да се ориентират в комуникативната ситуация; да правят адекватен избор на изразни средства за реализиране на комуникативната цел; да участват в диалог по конкретна езикова тема; да създават устни и писмени текстове и пр.

В контекста на ДОС и новите учебни програми по български език и литература за Ⅰ–Ⅳ клас комуникативноречевата насоченост на обучението по български език предполага изучаването на езика в училище като единство на език и реч, т.е.  усвояване на езиковите знания, на езика като средство за общуване.

Формирането на начална езикова компетентност е една от основните цели на обучението по български език и литература в началния етап на основната степен на образование.

В учебната програма по български език и литература за първи клас е посочено следното: „Учебният предмет български език и литература в началния етап на основната образователна  степен има комплексен характер и поставя основата на системното изучаване на българския език и на литературата в следващия образователен етап. В центъра на двете предметни области са комуникативноречевите умения, чрез които се гарантира практическа насоченост на обучението. Обучението по български език и литература в началния етап на основната образователна степен е насочена към постигане на базово равнище на ключовата компетентност, свързана с комуникацията на български език, и към реализиране на  междупредметни връзки и комплекс от дейности, подчинени на съвременните ключови компетентности“ (УП БЕЛ Ⅰ клас 2005:  1)

Как се осъществява формирането на компетентности в обучението по български език и литература в началния етап на основната образователна степен? С какви методически похвати, форми и средства си служи началният  учител, за да се постигнат очакваните резултати, регламентирани от учебните програми по български език и литература за Ⅰ–Ⅳ клас?

Формирането на езикова компетентност е една от основните цели на обучението по български език и литература в началния етап на основната степен на образование.

Езиковата компетентност, според Н. Герджикова, може да се разглежда като социално представителна форма на проявление на заложбите на всяко дете да употребява родния си език в практически неограничен брой езикови конструкции. (Герджикова 2005:  44)

В началния етап на основното образование, комуникативната компетентност е водеща за формирането на комуникативноречеви компетентности.

„Понятието комуникативна компетентност се интерпретира различно, но най-широко приеманите модели за нея включват: езикова компетентност; социолингвистична компетентност, която се съотнася с уместността на общуване (според социалния контекст); дискурсна компетентност, т.е. предаване назначения чрез текста или дискурса, и стратегийна компетентност, включваща стратегиите на общуващите за справяне с проблеми на общуването, като се използват (преднамерено или не) различни механизми, отнасящи се до „приспособяването“ на системата от езикови средства, нужди за оптимално протичане на комуникативния акт. Комуникативната компетентност се приема като най-висша в йерархията на компетентностите“, според М. Георгиева (Георгиева 2005:  79).

Комуникативно ориентираното обучение по български език, според М. Георгиева, се съобразява с факта, че естествената речева дейност е винаги мотивирана и целенасочена. Естественото речево общуване се характеризира с информативност и съдържателност, с причинно-следствена връзка между комуникативните актове, с резултатност и пр.  комуникативната ориентация на родноезиковото обучение дава отражение върху всички аспекти на учебния процес: цели на обучението; учебно съдържание; методи и похвати за преподаването му; форми на обучение и пр.  (Георгиева 2005: 80–82).

Както споделя К. Димчев: „Специфично за обучението по роден език е, че то не е просто вид речево общуване, както обучението по всички учебни предмети в училище. То е дейност за запознаване на учениците със същността и функциите на речевото общуване, с езиковите средства, които при определени условия се използват за постигане на желани цели. Именно изучаването на родния език като средство за общуване предлага най-големи възможности за повишаване на езиковата култура (а и на културата изобщо!) на младото поколение.“ (Димчев 1998:  26–27).

Комуникативноречевят подход представя езиковите единици от гледна точка на тяхната реализация в речта. Приложението му в началното училище осигурява подготовката на малките ученици за ефективно участие в комуникация чрез речта. Децата се учат да създават изисквания за целите на конкретна речева ситуация.

К. Димчев споделя още, че от гледище на езиковото образование същественото е да научим ученика още от първите години в училище чрез родния език „…да приветства, да преразказва, да изказва предположения…“ (Димчев  1998:  67) в автентични комуникативни ситуации, за да се реализира успешно в живота. Комуникативността е главно средство за постигане на целта – езиково и социокултурно израстване на ученика.

Изследвания показват, че в училище е постигната относителна „комуникативна зрялост“ по отношение на уменията за устна комуникация чрез родния език. (Стоянова 2006: 13 – 110) обръща се все по-голямо внимание на речевото общуване  като средство за взаимодействие на детето с околните и със света, като инструмент за самоусъвършенстване.

Прагматичните норми на комуникация, според Ст. Димитрова, са определени правила за подбиране на езикови средства а така също за изграждане на речеви формации (изкази, текстове) в различни типове ситуации. От това следва, че комуникативно-прагматичните норми определят изцяло речевата комуникация и че без да ги е усвоил, човек не може да общува адекватно не само на чужд, но и на родния си език. (Димитрова 2001:  13)

Днес в методиката, според Н. Герджикова, се търси синтез на трите основни категории –  действие, продуктивност на ученето и идентичност на личността на учещия. Комуникацията се превръща в категория-рамка за изясняване на процесите на възприемане и преработване на информацията (вербална, визуална, слухова) както на равнище предметно съдържание, така и на равнище социо-емоционални личностни възприятия. Структуроопределящ елемент в изграждането на тази комуникация е езикът и респективно специално организираното обучение за усвояване на езика. В дидактически план комуникативната компетентност може да бъде интерпретирана с помощта на категориите стратегия на учене, стратегия на преподаване и стратегия на езиково поведение. Стратегията на ученика и стратегията на учителя естествено ще се намират в отношение на реципрочност – първата предопределя съдържателно стъпките на учителя, без да го ограничава в избора на методическия репертоар. Стратегията на езиковото поведение би могла да бъде разглеждана като съвкупност от диагностични признаци на вероятностните постижения на учениците (Герджикова  2005: 43–44).

Стратегията, изградена от учителя за постигане във възможната степен на комуникативната компетентност на малките ученици, твърди М. Петрова, ще бъде толкова по-ефективна, колкото по-дълбоко той познава: социокултурната, семейната и речевата среда, в която растат децата; мотивацията им да овладяват по-задълбочено българския език; интелектуалното и психофизическото развитие на всяко дете от класа; езиковите и речевите грешки на учениците и причините за тях. Формирането на мотивация за учене означава създаване на условия за появяване на вътрешни подбуди за учене, осъзнаването и от учениците и по-нататъшното им саморазвитие от децата на собствената им мотивационна сфера.  Необходимо е той да се отнася към овладяването на езиковия материал от учениците не толкова като цел на обучението, а като средство за решаване на комуникативни задачи. За да може ситуацията да се осъзнае от ученика и да може да го мотивира да извърши комуникативно действие, което учителят очаква, тази ситуация трябва да подбрана специално за него, а не само за учената задача (Петрова 2005:  105–106).

Комуникативноречевата насоченост на обучението по български език предполага усъвършенстване уменията на учениците да използват съзнателно, целенасочено, адекватно на конкретната комуникативна ситуация усвоените лингвистични знания в съответствие с комуникативната цел. Лингвистичната информация, включена в конкретното учебно съдържание в съответствие с особеностите на психофизическото развитие на децата в начална училищна възраст, не се усвоява самоцелно, а в контекста на речта – устна и писмена. Лингвистичната теория се усвоява не като се описват понятия и правила, а като се изпълняват действия с понятия и правила. Познанието се пренася в нови учебни речеви ситуации, на по-високо равнище на осмисленост.

Освен формиране на комуникативна компетентност в начален етап на образованието според К. Димчев „условие за успешно изпълнение на речевите актове в учебната и извънучебната дейност на подрастващите е дискурсната им компетентност, схващана като умения за създаване и възприемане на комуникативно пълноценни текстове.

За да повишава степента на адекватност на речевото поведение по отношение на комуникативната задача и условията на общуване, е нужно на всяко занятие:

• да се обогатява запасът от езикови средства, необходими за решаване на определена комуникативна задача, т.е. да се подобрява езиковата компетентност на учениците;
  • да се формират умения за ориентиране в комуникативната ситуация чрез осъзнаване ролята на социалните фактори в общуването, т.е. да се обогатява социолингвистичната компетентност на подрастващите;
  • да се развиват умения за преодоляване на слабости в общуването чрез замяна на една речева стратегия с друга, т.е. да се подобрява стратегийната компетентност на учениците.

Без съмнение достигането на равнище на дискурсна компетентност, отговарящо на езиковото и социалното развитие на обучавания, предполагат съответно равнище на неговата езикова, социолингвистична, социална, социокултурна и пр. компетентност.“ (Димчев 1998:  66–67).

В езиковото обучение социокултурната компетентност се възприема като необходим контекст, в който се проявяват езиковите комуникативни способности на учениците. В този смисъл Ст. Симеонова изразява становище, че понятията социокултурна компетентност и културна компетентност функционират като компонент на езиковите комуникативни способности; социокултурно знание като част от общата компетентност на учащите – знание за света, обща култура; междукултурните взаимодействия. (Симеонова 2005:  162)

По въпроса за компонентите на комуникативната компетентност няма единно становище сред изследователите й.

В началния етап на основната степен на образование на процеса на педагогическо взаимодействие в контекста на обучението по български език и литература целенасочено се формират начална езикова, комуникативна, дискурсна, стратегийна, социолингвистична, социална, социокултурна, културна, литературна и пр. компетентности. Формирането на социокултурните и социолингвистичните компетентности у учениците в начална училищна възраст се осъществява в процеса на обучението по български език и литература в контекста на очакваните резултати от обучението и формирането на ключовата компетентност – общуване на роден език.

Необходимо е вниманието и усилията на учителите да бъдат насочени към усъвършенстване процеса на педагогическо взаимодействие и използване както на утвърдените в практиката, даващи добри резултати традиционни методи и похвати на работа, така  на съвременни педагогически технологии и когнитивни стратегии. Така ще се съдейства за повишаване грамотността на учениците, на равнището на владеене на българския език и за формиране и усъвършенстване на ключовата компетентност общуване на роден език, на езиковите, литературните, комуникативноречевите, социокултурните и социолингвистичните им компетентности.