Ролята на активното учене

В статията са разгледани основните характеристики на активното учене в обучението и неговата ефективност при работа в начална училищна възраст. Коментира се прилагането на активните методи за обучение в началните класове, които обогатяват педагогическата дейност, като чрез тях се постига системност, вариативност, гъвкавост и оригиналност при планиране и реализиране на интерактивен учебен процес. Акцентира се на трите стила на преподаване: стил, ориентиран към учителя; стил, частично ориентиран към учителя и стил, ориентиран към ученика.

Ученето в условията на обучението е целенасочен и рационално организиран процес за усвояване на социалния опит в неговата обобщена и систематизирана форма, ако запазва своето основно свойство да води към прогресивни и относително трайни изменения на личността. Ученето в условията на обучението стабилизира и затвърдява своята регулативна функция, съкращава времето за формиране особеностите и способностите за придобиване на знания, умения и навици.

Основните функции на учебната дейност са адаптационната и познавателната. Въз основа на тях се реализира развитието на личността, нейното изменение и усъвършенстване в контекст на битието и. Учението е дейност, в която индивидът изменя своето поведение под влияние на външните условия и в зависимост от своята дейност.

Основните характеристики на ученето в обучението са следните:

–           процесът на учене в обучението е диалектически и поражда качествени изменения у ученика;

–           ученето  е ефективен път за цялостно структуриране и преструктуриране на умствените сили, способности, знания, опит на ученика;

–           ученето е доминиращ фактор за цялостното развитие на ученика в обучението;

–           ученето е фундаментален фактор за повишаване равнището на индивидуалната самоорганизация на обучаемия, чрез ученето той взаимодейства активно с учителя и може да се възползва пряко от опита на предшестващите поколения във възможно най-широк план.

В теорията за това как се случва ученето са очертани три основни модела на учене спрямо ролята на учащия се в процеса:

1. Рецептивния модел – учене, където ученикът пасивно поема подадената му информация и вярва, че ученето е свързано главно с учителя и до колко той има познание и умението да ги предаде, като единствен източник на знания. Взаимоотношенията учител-ученик не са от централно значение, усвояването на информацията и обратната връзка е оскъдна и по отношение на усвоения материал.
2. Конструктивен модел – учащият се изгражда или създава знанието си, като осмисля и разбира информацията, опира се на опит и това, че нещата, които учи имат лична значимост за него. Учебната програма в този модел набляга на релевантността на информацията и уменията спрямо социалния и икономически контекст.

Ко-конструктивния модел – в известна степен надгражда предходния. Допълнителния акцент е самодиалога и работата в екип. Акцентира се върху ученето или това как учим, да учим как да учим, техники и стратегии за учене и развиване на умения.

Изключително важно условие е формирането на способността за самостоятелна учебна дейност, както и придобиване на умението да се пренася усвоеното в нови ситуации.

Учениците трябва да усетят полезността на новите придобити знания и умения, като им се предостави възможност да ги изпробват в реални условия.

Приложени в учебния процес по „Околен свят“ активните методи и техники са подходящи за осъществяването на качествен процес на обучение в този ранен етап на образование и напълно съответстват, както на обществената потребност от формиране на креативни личности, така и на ученици. Правилно подбрани и структурирани за децата от първи до четвърти клас, тези методи трябва да са в синхрон с възрастовите особености на обучаваните в този период, тъй като средното детство е времето на интензивно психо-физическо развитие на детето. „Ранният училищен период може да бъде разгледан като сензитивен за усвояване на знания и опит, изграждане на познавателни стратегии и отношения, преодоляване на трудности и оттам гарантиране на пълноценно развитие“.(Тодорина, Д., 2005)

Прилагането на активните методи за обучение в началните класове, ще обогатят педагогическата дейност, за постигане на системност, вариативност, гъвкавост и оригиналност при планиране и реализиране на интерактивен учебен процес.

Активно учене

Активното обучение/учене е алтернатива на традиционния тип обучение, при което учителят се явява единствен източник на знания и носи цялата отговорност за резултатите (постиженията) на учениците, а ученикът е изпълнител на решенията. То се възприема като процес, който стимулира вътрешната мотивация за учене и това се запазва през целия живот.

Активното учене (англ. active learning) е ъмбрела термин, отнасящ се за процес на усвояване на нови знания и умения, посредством въвличането на обучаемите в извършването на различни щателно подготвени учебни дейности.

Активното обучение е начин на обучение, при което традиционната атмосфера в учебната зала( кратки, накъсани уроци в лекционен стил, при които преподавателят е централна фигура, а обучаемите са пасивни) се заменя с грижливо подготвени учебни дейности, в които обучаемите играят централна роля. Тези учебни дейности могат да бъдат най-различни – писане, четене, групова работа, дискусии, ролеви игри, казуси, групови проекти, симулации, семинари, решаване на проблеми и задачи, свързани с анализиране, синтезиране и оценяване.

Основоположник на активното учене е проф. Режиналд Ревънс. Той създава и развива този метод през 40-те години на 20 век. Според него традиционните методи на учене са в значителна степен неефективни.

В „териториите“ на активно учене се включват разнообразни по форма и съдържание дейности, но всички те „предпоставят условия за повишаване качеството на учене…чрез въвличане на учениците в активна учебна дейност, подпомагаща конструирането на собствено знание“ (Атанасова, 1998). Най-съществените от тези дейности са: отговаряне на въпроси; водене на бележки по време на наблюдения в урока и извън него и обработване на записаното; подготвяне на проекти за съвместна дейност; провеждане на интервюта със специалисти от различни области; самооценяване и оценяване на практически разработки и пр. (Атанасова, 1998)

В този контекст ще изясним понятиети „методи за активно учене“ („активни“ методи).

Споделям мнението, че не е удачно методите на обучение да се диференцират в релацията „активни – неактивни“. „По-рационален подход е определянето на методите на обучение, като достатъчено или  недостатъчно активизиращи познавателната активност на учениците. По този начин вниманието се насочва преди всичко към характера на активността на участващите субекти – интелекуалната, вербалната, емоционална, моторна, външна или вътрешна“(Бонева  1998: 240)

Основни методи на активното обучение са:

1. Проекто ориентираното обучение;
2. Проблемно ориентираното обучение;
3. Ученето чрез опит;
4. Ученето чрез проучване.

В основата на „активното учене“ или „ученето от/чрез опита“ лежи активното участие на обучаемите, придобиването на собствен опит и неговото осмисляне. Много вдъхновявящи идеи на активно учене имат дълбоки корени в историята на педагогиката. Най-влиятелни са теориите на Ж. Пиаже и Л. Виготски, които акцентират върху социалната роля на ученето и опората на предишния опит.

Предимствата на активното учене:

–    поддържа вниманието и интереса;

–    учащият е автор и творец на собственото си познание;

–    повишава мотивацията на учащите и отговорността им за собственото учене;

– съобразено е с индивидуалните потребности, интереси, ритъм .

Ролята на обучаващия в активното учене:

–  подпомага учащите да изследват проблема (явлението), за да придобият опит;

–  стимулира критичните разсъждения върху придобития опит;

–  създава условия за активно вкючване на учащите при вземането на решения и формулиране на концепции;

–  създава  подходяща сруктура на учебния процес, така че учащите да не разчитат на случайността при откриването на явления, тенденции и зависимости;

–  създава безопасна и подкрепяща среда, която стимулира(окуражава) учащите да ценят и използват своя опит;

–   използва подходящи учебни дейности и методи на всеки етап от този процес.

Активно учене по отношение на трите стила преподаване – трябва да разграничим три стила преподаване:

– стил, ориентиран към учителя;

– стил, частично ориентиран към учителя;

– стил, ориентиран към ученика.

В практиката те не могат да бъдат разграничени толкова ясно.

Осигуряването на условия за активност от страна на участниците в учебно-възпитателния процес, води до по-добри крайни резултати. Колкото по-висока е активността на учениците, толкова по-голям е ефектът от обучението. Колкото по-висока е мотивацията на учене, толкова по-високи са постиженията на учениците.

Формирането на зряла, автономна и социално адаптирана личност, може да се осъществи, чрез паралелно въздействие върху трите сфери на личността – интелектуалната, емоционална и поведенческа. Това може да се постигне в процеса на групова работа.

Активното учене е начин на усвояване на знанията, при който участниците изучават своите собствени дейности и опит, с цел подобряване на своите постижения. Този метод на учене е в контраст с традиционното учене, което се съсредоточава върху представянето на знанието и умението.Фокусира се върху проучване на извършените действия, а знанието се придобива като резултат, който се очаква да доведе до подобряване на уменията и постиженията.

Амбицията е учениците да се въведат в същностно мотивирана, динамична и интензивна учебна дейност, подпомагаща конструирането на познанието по самостоятелен път и успешното му приложение в различни сфери на обществената практика. В контекста на така представеното разбиране, можем да твърдим, че:

–  Всеки метод на активно обучение има потенциал да активира активното учене, да поощрява самостоятелната познавателна дейност и опит на учениците;

–  Наред с това, съществуват групи учебни методи (напр. методи за изследване на действителността), които поставят учениците в позиция на „изследователи“, откриващи истините за настоящето чрез собствени усилия. Тези учебни методи са много ефективни за формирането на познавателна активност и индивидуален опит на учащите.

Интегративното обучение не отхвърля предметната система на обучение, а се явява като възможност за преодоляване на фрагментарността на познанието и насочване дейността на учителя към разкриване на многопосочни значими връзки и отношения, подпомагащи монолитността и богатството на комплексите от представи и понятия. При осъществяването на интегративния подход е необходимо предварително внимателно осмисляне на похвати, методи, средства и форми на обучение, тъй като интегрирането на знанията предполага детайлно открояване и систематизация на информационните цялости, които ще бъдат разглеждани по време на заниманието. Нужно е да се избере такава техника на работа, която ще позволи пълно отразяване и показване на изучаваното явление и включване на ученика в активна самостоятелна работа.

Активното учене води до по-ефективно обучение в сравнение с пасивното слушане и четене.