МОДЕЛ НА ОБУЧЕНИЕ ПО ОКОЛЕН СВЯТ ВЪВ ВТОРИ КЛАС, БАЗИРАН НА АКТИВНО УЧЕНЕ

Статията разглежда теоритичните основи на модел на обучение по «Околен свят» във втори клас, базиран на активно учене. Разглежда се като дейност ученето и преподаването. Описват се основните характеристики на ученето в обучението. Акцентира се на активното учене, методите за активно учене и ползите от него.

Ученето е дейност, в която индивидът изменя своето поведение под влияние на външните условия и в зависимост от своята дейност. Естественото учене се извършва без предварителен план, т.е. непреднамерено чрез непосредственото общуване с природната и социалната среда върху основата на личните мотиви и насоченост. Естественото учене е крайно недостатъчно за подготовката на младото поколение за „живота и труда” и тук се намесва училището и учителите.

Наред с първичния, основния процес-ученето, преподаването е вторичният най-съществен компонент на обучението. Субекти на двете дейности- преподаването и ученето, са учителят и ученикът. Преподаването е дидактически синтез на особеностите на различни видове човешка дейност. Ръководната роля на преподаването се обуславя от факта, че учениците се развиват интензивно и се нуждаят от социално-програмирани и организирани  дейности, за да се формират съобразно с обществените изисквания,а също така съобразно с възрастовите си възможности.

Основните характеристики на ученето в обучението са следните: процесът на ученето в обучението е диалектически и поражда качествени изменение у ученика; ученето е ефективен път за цялостно структуриране и преструктуриране на умствените сили, способности, знания, опит на ученика; ученето е доминиращ фактор за цялостното развитие на ученика в обучението; ученето е фундаментален фактор за повишаване равнището на индивидуалната самоорганизация на ученика, чрез ученето той взаимодейства  активно с учителя и може да се възползва пряко от опита на предшестващите поколения във възможно най-широк план.

В доклада на ЮНЕСКО „Ученето – съкровището вътре в нас” (Learning: 1996) е очертана необходимостта всеки индивид да учи в 4 основни направления:

• Учене, за да знаеш;
• Учене, за да правиш;
• Учене да живеем заедно;
• Учене да бъдеш.

 

Тези направления са описани като „стълбове на ученето”. В теорията за това как се случва ученето са очертани три основни модела на учене спрямо ролята на учащия се в процеса– рецептивен модел, конструктивен модел и ко-конструктивен модел.

Активното учене  представлява организация и поддържане на образователен процес, насочен към засилване на когнитивната активност на учениците през целия период на обучение (Гюрова и др. 2006).

Мотивацията е един от най-изследваните проблеми в рамките на психологическата наука. Чрез нея се описват процеси, които определят насочеността на действията на човешките индивиди. Тя се определя най-общо като вътрешно състояние, което стимулира, насочва и поддържа поведението и заема водещо място в структурата на личността .

Учениците във всяка възраст обикновено се отличават със специфична мотивационна сфера на личността, изграждана при характерни за съответния период външни и вътрешни условия.

Всеки учебен процес предполага най-напред готовност и мотивация, желание за активно и пълноценно участие в него. При това вътрешната готовност и положителната мотивация са еднакво важни за двете страни – и за учебната дейност на ученика, и за педагогическата дейност на учителя. Отношението към ученето, чийто психологически израз са мотивите на дейността, е първият и структурообразуващ компонент на сложната и динамична система усвояване на учебния материал.

Отношението на ученика към ученето е негова вътрешна, субективна, индивидуално–избирателна позиция спрямо учебната дейност и обектите, непосредствено свързани с нея – училище, учители, клас, ученици. Съзнателното отношение към ученето е не само психологическа предпоставка за учебна дейност, но и резултат от нея и по-специално от личностния смисъл на ученето за ученика.

Към всички факти от своя живот ученикът има лично отношение, което се изразява със съответни положителни или отрицателни емоционални преживявания и чувства. Тези преживявавания, свързани с отношението на ученика към ученето, се намират в основата на мотивацията и в най-голяма степен определят ефективността на обучението.

Активното учене е начин на усвояване на знания, при който участниците изучават своите собствени дейности и опит, с цел подобряване на своите постижения. Активното учене се извършва в малки групи. Този метод на учене е в контраст с традиционното учене, което се съсредоточава върху представянето на знанието и уменията. Фокусира се върху проучване на извършените действия, а знанието се придобива като резултат, който се очаква да доведе до подобряване на уменията и постиженията. Основоположникът на активното учене е професор Реджиналд Ревънс. Той създава и развива този метод през 40-те години на 20 век. Според него традиционните методи за учене са в значителна степен неефективни.

В чуждестранната и българската педагогическа литература има най-различни класификации на методите за активно учене, които поставят на преден план едни или други техни характерни черти.

Р. Вълчев определя три групи методи, включващи разнообразни дейности, игри и упражнения. В първата група са въвеждащи упражнения за опознаване, споделяне на очаквания, въпроси, изработване на правила и мотивиращи упражнения. Основната група включва методи за сътрудничество, работа в групи, мозъчна атака, визуализиране, дебат, решаване на проблеми, ролеви игри и др. Третата група е свързана с оценяването и самооценяването. Тази класификация е широка по обхват, но не включва важни методи, свързани с рефлексията, работата по проекти и опитно-изследователската работа (Вълчев  2006).

П. Радев добавя четири други групи от методи – научноизследователски (наблюдение, експериментиране, моделиране и др.), интерактивни (дискусия, дебат, брейнсторминг, евристична беседа и др.), имитативни (игри, драматизации, симулации и др.), практико-приложни дейности (дейности по проекти, ученически доклади, реферати) (Радев  2015).

Ив. Иванов класифицира интерактевните методи в зависимост от характера на дейността на ситуационни ( метод на конкретните ситуации, казус, симулация, игра ), дискусионни (анкета, беседа, брейнсторминг, дискусия, обсъждане, дебат), опитни (метод на проектите, експеримент, моделиране ). Тук отново липсва рефлексията, както и груповата работа, творчеството и др. (Иванов 2005).

В. Гюрова прави цялостен модел, следващ процеса на преподаване и учене и групира методите за интерактивно обучение така:

• методи и техники за събиране на информация;
• методи и техники за генериране и творческо обобщаване на идеи;
• дискусионни методи;
• игрови методи;
• методи и техники за обобщаване на информацията;
• методи за ръководене на учебния процес;
• методи, използвани в професионалното обучение (Гюрова и др. 2006).

Активното учене води до по-ефективно обучение в сравнение с пасивното слушане или четене.

Самореализацията на детето в образователния процес, като основна задача на новата образователна парадигма, се постига посредством развитието и обогатяването на неговото „естествено състояние” – активността, чрез която ученикът се превръща в субект, действащ осъзнато, отговорно и свободно в новия, за него, образователен контекст. Продуктивната активност на ученика сe подхранва от умело регулиране и удовлетворяване на потребността от общуване, самоизява и нови впечатления. Затова е необходимо непрекъснато да му се дават възможности да разказва за преживяванията си , да го стимулираме да изслушва с търпение другите, да задава въпросите си, да отстоява позицията си, без да обижда околните, да съотнася собствените си представи към други, различни от неговите, да прави оценка на постиженията на връстниците и самооценка на собствените.