Приложение на Транзакционния метод в условията на детската градина за адаптация на тригодишните деца

Постъпването на детето в детска градина е сериозна и трудна крачка в неговия живот. Оставяйки познатата обстановка и установения ред на дома, то е принудено да прекарва повечето време от деня сред нови хора – възрастни и връстници,  вещи и условия. В детската градина всичко е ново, непознато и чуждо – разпределението на помещенията, играчките, мебелите, режима, изискванията. Всичко това затруднява детето, прави го несигурно, плахо. То трудно намира своето място сред новите хора и среда.  Колкото по-рязка е разликата в досегашният му живот в дома и този в детската градина, толкова по-дълъг и мъчителен е периодът на адаптация, среща по-големи затруднения, а отклоненията в поведението му са по-силни и по-трайни.

От анализа на специализирани източници, в които е описан проблема за адаптацията на децата, е видно че продължителността, темпът, формите зависят от индивидуалните особености на децата – и от социалният им опит до постъпването в детската градина.  Играта  е дейност, която до голяма степен зависи от психофизичните особености и възрастта на детето и в която по съответен начин  за всяка възраст се развива личността на детето. От педагогическа гледна точка, играчката трябва да задоволява нуждите на развиващото се дете към приобщаване, творчество, любопитство към обкръжаващия го свят; да стимулира развиването на речта, мисленето.

От психологическа гледна точка, играчката е средство за изразяване на чувства, споделяне, разрешаване на конфликти и дори негласно опониране. Терапията с играчка постоянно насърчава социалните и когнитивните умения при малките деца и играта може да бъде използвана като метод за адаптация в детската градина, а на по-късен етап и като преход от детска градина към училище. Разширява себеизразяването, стимулира творческото мислене, регулира емоциите.

Според разработения от Ерик Бърн психотерапевтичен подход, наречен Транзакционен анализ (ТА), той е терапия на взаимодействието, основана на схващането, че решенията, които хората вземат в настоящето, се основават на предпоставки от миналото, които в даден момент може да са били необходими за оцеляването, но в много случаи вече не са валидни. Основната цел на терапевтичния процес е да се подпомогнат хората при вземането на нови решения по отношение на сегашното им поведение и насоката на живота им.

Гореизложеното провокира интереса да се разработи и апробира педагогическа технология, целяща стимулиране на процеса на  адаптация и формиране на емоционална удовлетвореност на тригодишните деца /билингви/ в детската градина.

Транзакционният анализ (ТА) е съвременен психотерапевтичен подход, който е разработен от Ерик Бърн. ТА добива широка популярност като теория за личността и социалното взаимодействие. Изходното положение в ТА е идеята, че хората по рождение имат стремеж и възможности за физическо и психическо здраве, за нормално функциониране и щастлив живот. Транзакционния анализ е терапия на взаимодействието, основана на схващането, че решенията, които хората вземат в настоящето, се основават на предпоставки от миналото, които в даден момент може да са били необходими за оцеляването, но в много случаи вече не са валидни. Основната цел на терапевтичния процес е да се подпомогнат хората при вземането на нови решения по отношение на сегашното им поведение и насоката на живота им.

Създателят на ТА Ерик Бърн основава своята теория за личността на три отделни състояния на егото: Родител, Възрастен и Дете. Транзакционният анализ се фокусира върху предписания, ранни решения, ласки, игри, изнудване, жизнени сценарии и преразгледани решения. Децата израстват с определени родителски послания (или предписания), дадени им както вербално, така и невербално. Ранните решения целят получаването на родителски ласки (внимание на родителите). ТА обръща внимание на начина, по който хората търсят признание.

Неотделима част от теорията на транзакционния анализ са его състоянията. Това са психологически същности част от егото (тук его се употребява в смисъл на Аз) на човека. Според Бърн его състоянието е „кохерентна система от чувства, свързани с даден предмет и действащо като кохерентни модели за поведение и прагматически като система от чувства, която мотивира свързан с това набор от модели за поведение. Също така приема че его състоянията имат психофизиологична основа.

Три его състояния: Е. Бърн  ги нарича – Родител, Възрастен и Дете. Изборът да бъдат с главни букви не е случаен и е направен, за да може да бъдат разграничени тези его състояния от обичайната употреба на думите в езика. Самият Бърн още нарича тези три его състояния екстеропсихика (Родител), неопсихика (Възрастен) и археопсихика (Дете). Според някои учени „Екстеропсихиката, археопсихиката и неопсихиката се отнасят до аспекти на ума, взети от външен източник, по-ранният ум от предишен еволюционен период и сегашният ум.

Родител: Прието е че до шест годишна възраст его състоянието Родител е формирано, тоест не се натрупват повече записи в него. Бърн подразделя Родителя в два плана: Структурен: Дете в Родителя; Родител в Родителя; Възрастен в Родителя и Функционален: Критичен Родител – Има своята конструктивна и деструктивна част. При конструктивната, той контролира и поставя правилата, а при деструктивната наказва, забранява, дори и без причина; Грижовен Родител – Той подкрепя, защитава, притеснява се и други.

Дете: Според Ерик Бърн Детето означава, че „всеки индивид някога е бил по-млад, отколкото е в момента, и че носи в себе си закрепени остатъци от младите си години. При определени обстоятелства тези остатъци ще се активизират“(Бърн  1996: 12). Тук той също прави подобно разделение: В структурен план его състоянието Дете се дели на три: Дете в Детето – Това е първичното усещане да си малък; Възрастен в Детето – Това е тази част, която е творческа, интуитивна и даротива. Ерик Бърн я нарича „Малкия Професор“; Родител в Детето – Това е тази част, в която са формите на поведение и чувстване, усвоени от родителите. Във функционален план се подразделя на две: Естествено Дете, за което са присъщи спонтанност, независимост, импулсивност, творчество и егоцентричност; Адаптирано Дете – То е ограничено от Родителя. Движещи елементи са страха, чувството за вина, стремежа към нагласа. В Адаптираното дете има две основни нагласи – Съгласяващо се дете и Бунтуващо се дете. И двете нагласи се проявяват в отговор на въздействията на Родителя.

Възрастен: Възрастният е тази част от нас, която е мислещата, действащата разумно, тази част, която е винаги „тук и сега“, макар да има случаи, при които и във Възрастния има записи. Според Бърн Възрастния е „самостоятелен набор от чувства, отношения и модели на поведение, които са адаптирани към текущата действителност“. За разлика от другите две его състояния Възрастния няма разделение.

      Четири жизнени позиции: Типични жизнени нагласи, които се придобиват в резултат на съдържанието и сложното взаимодействие Р-В-Д и отношението към индивида от най-ранното му детство. 1. „Аз не съм добър – Ти си добър„ е позиция на малоценност. Тя се изгражда като резултат на родителските забрани, наставлявания и наказания, при което детето зависи изключително от одобрението на другите. При нея водещо е чувството на зависимост от другите. Доминира Д, което е смирено и строг Р. хората с такава позиция са плахи, неуверени и се страхуват от промените. 2. „Аз не съм добър – Ти не си добър„ е позиция при деца, които в ранното си детство не са били защитени, не са изпитвали достатъчно родителска обич и грижа и са били наказвани. По този начин индивида израства в самота, която се принася и в зрелия живот. Като възрастен е подозрителен, затворен, с непродуктивно взаимодействие (другите не са добри) житейският опит се използва селективно, като се подбират тези факти, които потвърждават емоционално формираната позиция. 3. „Аз съм добър – Ти не си добър„ е позицията на „битото дете„. Тук основното е липсата на обич, която се компенсира от самоодобрението. Хората с такава позиция се смятат за онеправдани и жертви. Несъзнателно търсят компенсация чрез неприемливо поведение, а често и чрез насилие. Това е позицията на престъпниците, тираните и досадните съветници. 4. „Аз съм добър – Ти си добър„ е нагласа, доминирана от В. тя е съзнателна рационална позиция на зрелия уравновесен човек. Хората с такава позиция са удовлетворени от живота и рядко се поддават на негативни преживявания. Тази позиция се изгражда съзнателно по пътя на възпитанието и самовъзпитанието. Придържането към нея изисква воля, поради непрестанния натиск от страна на Д и Р.

Транзакция: Като понятие е част от теорията на Транзакционния анализ и е основна функционална единица от него. Транзакциите са обмен на взаимодействие между его състоянията на двама души. Първоначално  Бърн я определя като стимул, който произхожда от една личност и съотнесеният с него отговор от друга личност. След това той продължава да разширява тази идея и определя транзакцията като единицата на действие във всякакъв род социална агрегация. Един индивид /агент/, се държи по определен начин с цел да предизвика ответна реакция. Това поведение, независимо дали е словесно или не, се нарича транзакционен стимул. Друг индивид  /респондент/, реагира на стимула, давайки транзакционна реакция.  Транзакциите могат да бъдат два вида – прости и сложни. Проста транзакция се нарича такава транзакция, при която и в двете личности участва само едно его състояние. Тези транзакции се делят на два вида – комплементарни (допълващи се) и пресечени (некомплементарни). При пресечените се получава така че его състоянието, което е върнало отговора не е същото към което е бил зададен стимула (транзакционният стимул) и в резултат на това се получава прекъсване на комуникацията или конфликт. Друг клас транзакции са двойните, където явния социален разговор се среща заедно с имплицитна (вътрешно наличен, но не показана пряко) психологическа транзакция.(Бърн  1996)

Сценарии: Предварително изработения жизнен план на човека, обикновено на основата на родителското програмиране. Напр. ако родителите се стремят да развият у детето чувство за собствена значимост, то може да разработи сценарий, в който да бъде автономно, с чувство за личностна самостоятелност. И обратно – ако родителите проектират своите детски его-състояния (чрез забрани и ограничения), детето може да формира неадекватен сценарий. Възприетите в такъв сценарий постановки са ирационални и твърде устойчиви, защото се усилват от самия сценарий. Принципно жизнените сценарии съответстват на изработената жизнена позиция, защото имат едни и същи детерминанти. (Левкова  2008)

Основните сценарии се усвояват от детето до шестгодишна възраст. Освен от родителските въздействия сценариите се повлияват от културни фактори и от въздействиа от обкръжението. В този ред на мисли, влиянието на детската градина (в частност на личността на педагога) е особено важно за усвояването на самоутвърждаващи жизнени сценарии от децата.