Иван Вазов – хроникьорът на своето време

В статията са разгледани основните характеристики на Вазовото творчество и по-конкретно на романа „Под игото“. Коментира се космополитната личност на автора, изявила своя ренесансов дух в многостранните посоки на борбата за национално самоопределение като фолклорист, публицист, преводач, поет и просветител. Акцентира се на романа „Под игото“, където Вазов търси великото в националния характер не в неговите върхови постижения, а в постигането на национално единство.

 

В духовната история на всеки народ има фигури, които изиграват ключова роля. Безспорно такова е значението на Иван Вазов във възрожденската епоха. Една космополитна личност, изявила своя ренесансов дух в многостранните посоки на борбата за национално самоопределение като фолклорист, публицист, преводач, поет и просветител и. С присъствието си в политическия и в културния живот на България той се доближава до универсализма, който носят големите представители на западноевропейския Ренесанс.

Като творец от възрожденски тип той смята, че писателят трябва да бъде: будител, активен обществен деец, патриот. Писателското си поприще той възприема като мисия да изпълни своя патриотичен, граждански и социален дълг. Народният поет с будното си гражданско поведение демонстрира модел за подражание за идните поколения българи. Син на своя народ и на своето време, духовен водач.Творец в две литературно-исторически епохи: преди и след Освобождението, което предопределя спецификата на неговия творчески натюрел. Хроникьор на своето време и с чувствителността на сеизмограф отразява всяко българско събитие, дало отражение в обществения и културния живот на страната ни.

Кръстен в мъката на робството и изпълнен с възторг от свободата, Вазов бива назначен през 1877 г. малък чиновник при Свищовския губернатор Найден Геров, после в Русе. Решен да продължи обучението си в Загреб, той се отказва от намерението си, щом научава, че баща му е убит от турците , а майка му – отвлечена.

Вазов се отказва от активно участие в политическия живот и всецяло се предава на литературата. Той е първият писател след Освобождението, който заживява от литературен труд. В началото на 90-те години урежда сп. „Денница“ (1890–1891)4, в което обединява най-добрите тогавашни писатели: Ст. Михайловски, К. Кръстев, П. П. Славейков, Т. Влайков, К. Величков, М. Георгиев, Н. Начов [Начо Начов (1853–1916)] и др. Той се увлича в хубостите на българската природа, която го откъсва от тревогите на живота – „Великата Рилска пустиня“ (1891), „В недрата на Родопите“ (1893); пише романа „Нова земя“ (1894), продължение на „Под игото“, в който отразява своята умерено-консервативна идеология.

Иван Вазов е твърде интересен тип писател. В залеза на живота си той изповядва: „За тихи песни бяха нагласени,/ о лиро, твоите струни – да въздишат,/ да тръпнат от зефир, кой в листи стене,/ де леят звукове, що нега дишат“. [„Струни“ в „Люлека ми замириса“ (1919)] Според това признание лирата на Вазов е изменила на призванието си и се е превърнала „в тръба, що свири битви…“ Подир полувековно творчество, посветено на народните съдбини, Вазов сам дава бляскава характеристика на своята поезия. „На сичките трептежи на Балкана/ история съм жива рицар на дълга.“ [„Жива история“ в „Люлека ми замириса“] Царството на лазурните блянове бива сменено от свидния образ на родината, в служба на която многостранно и богато разцъфтява поетическият му гений.

Но в неговата романтична натура има нещо от обществената стихия на неговия учител Юго – отзивчивостта му към тревогите на времето и живота, без която той не би могъл да бъде онова, което е. Иначе буйният извор на вдъхновението му не би бил толкова изобилен в течение на цял живот. С тези си качества Вазов се врежда в редицата на нашите възрожденци. Ако Паисий открива ерата на нашето литературно възраждане, Вазов я завършва. Той се явява поетически изпълнител на заветите на Паисий. Това, което атонският будител нахвърля в едри линии, като национална програма, намира своето богато поетическо въплъщение в литературното дело на Вазов.

В романа “Под игото” Иван Вазов рисува патриотичното и революционно израстване на българския народ в навечерието на Априлското въстание-върховен момент в национално-освободителните борби срещу турското робство.Свидетел на времето ,за което пише,творецът изобразява пълнокръвния живот в годините преди Освобождението. Освен желание за свобода,българинът се стреми и към светлината на знанието, чрез която той не би оцелял като нация.

В края на Възраждането българската литература трябва да изпълни някои много важни задачи за изграждане на българската нация – да установи и канонизира символните образи на националното пространство, история и герои, да утвърди националния език, да създаде устойчиво културно пространство, да пропагандира идеите за национално освобождение и самоопределение.

Духовният водач на нацията е роля, която самото време изисква. От всички тези много важни задачи за изграждане на българската нация се показва, че ролята на народния поет е била важна за съществуването и функционирането на литературата. Народният поет е задавал ценностната система, неговите творби говорят с “гласа народни”, негова е привилегията да определя кое е добро и кое е зло в полето на българската култура.

След “бездънната провала” на робството, след ярките светлини на Възражданетои кървавите  пожари на националноосвободителната борба, България имаше нужда да види себе си в своя нов исторически ръст. След ярките дела на будителите и героите българският народ имаше нужда от един всеобхватен и всеотдаен художник, който да направи духовна равносметка на изминатият път. И този художник се яви. Излезе из ония скрити в пазвите на Балкана долини, които са самото сърце на България.

Той го рисува така, както се пречупва в живота на обикновените мирни хора в един кът от подбалканската долина. И въпреки това романът звучи със силата на общонационалния патос, защото авторът е доловил и нарисувал основния исторически момент на епохата – революционизирането на народните маси, превръщането на обикновения мирен българин в ентусиазиран бунтовник, “въодушевлението, което изкара кротките анадолски абаджии на Средногорските височини – сюблимни височини – с черешови топове…”.

В романа “Под игото” на великия наш писател Иван Вазов, ясно се очертава основната тема за “Домът и пътят”. Домът като нужен за всеки един от героите – спасение на изтерзаните им души, утеха за изгубилите надежда български синове, закрила на обезверените сърца. Домът като крепост е много важен елемент във Вазовото творчество. Благодарение на него българският народ се е съхранил пред вековете, запазил е непокътнат семейните традиции, вярата и копнежът за една свободна България. Само въоръжената борба ще помогне на тези смели български синове да достигнат до заветната цел – Освобождението. Но пътят към България е дълъг и изпълнен с много трудности, но Вазов е изпълнил най – важната си задача, не само показва “пътя”, но и помага за изграждането на въоръжената борба в съзнанието на героите си. И така пред Вазовите читатели се изправят едни до вчера потиснати в страдание хора, днес герои готови да пролеят кръвта си за свещената земя – България.

Домът векове е бил крепост. В него нахлуват новите идеи и започва един психологически прелом от вековна инерция и страх към утвърждаване на ценности, които са отвъд прага на дома.

Добива се национално самочувствие, издига се свободата като свръхценност, националната история съзрява и е готова с революционен бунт да заяви правата си.

Романът, посветен на един от най – напрегнатите моменти в българската история, започва с подчертано мирна и тиха картина: “Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав по халат, вечеряше с челядта си на двора…”. Това спокойно и епично начало се запечатва в съзнанието тъкмо със своята простота и непринуденост.

Домът на бай Маркови е нужен на автора не сам по себе си, не заради своята неповторима семейна история, а тъкмо, заради онова повторимо, характерно за епохата, което въплъщава този дом, събрал най – хубавите черти на българското патриархално семейство – със строгата чистота на неговия традиционен морал и интимна задушевност на основните върху взаимно доверие и уважение отношения.

Векове наред поробеният българин бе живял истински само зад стените на своя дом и сред неговите всяка пролет варосани стаи с непрестанно трупани черги и китеници, събрали в слънчевите му багри целия копнеж по мирна красота и жизненост, бе създал оня култ към дом и семейство, който за дълго оставя характерна черта на националната душевност. И Вазов просто не можеше да започне своя роман за предосвобожденска България, без да тръгне оттам, от тая светая светих на българина, единствено опазена от насилието на поробителя. Но въпреки огромните зидове, които ограждат уютното дворче от околния свят, още тук в този малък оазис на запазената патриархална идилия, ни лъхва свежия вятър на новото, което непобедимо навлиза в живота на българския народ. Постепенно и неусетно прехвърля през високите зидове нишките, които ще свържат живота на героите му с околната действителност – мрачна действителност на едно петвековно робство.

В тематичния романов откъс “Радини вълнения” е нарисувана картина от духовния живот на Бяла църква –годишния изпит в училище, очакван с нетърпение и от ученички, и от родители.С радостното приготовление,с разгорещените страсти изпитът се превръща в културен празник на целия народ.

След църква хората идват по “по обичая” в училище.И това не е случайно.През Възраждането църквата и училището са мощен фактор,който обединява нашия народ.

Ученичките заемат своите места и изпитът започва. Неописуемо е вълнението на младата учителка Рада Госпожина, чийто образ писателят поставя в центъра на изображението. Тя е “високо,стройно и хубаво момиче”,”с миловидно, чисто и бяло лице”,по което всеки може да отгатне обхваналото я напрежение.Естествена е тревогата на учителката от това,как ще се представят ученичките на изпита,но вълнението и се поддържа и от страна на Кириак Стефчов.

Началото на изпита разкрива на читателя дълбокото преклонение пред училището като място ,където можеш да се потопиш в един свят на духовна извисеност.

С уважение Вазов пише за учителите:”Добродушното и спокойно лице на главния учител Климента и благата му реч вдъхваха самоувереност у девойчетата.”

В съответствие с художествената си задача – да изобрази реалистично духа на епохата-писателят отделя специално внимание на изпита по българска история. Безспрно, всеки учебен предмет трябва да се изучава много добре ,но знанията по родна история поддържат будно националното самосъзнание и повдигат националното самочувствие. Защото има с какво да се гордее българинът! Неслучайно влезлият Стефчов, който гледа със “студен и неприветлив поглед”, смразяващ детската душа, започва да задава въпросите си неясно,объркващо. Не получил задоволителен отговор на нито един свой въпрос,чорбаджията тържествува при създалата се обстановка на безпокойство и страх.Отрекъл се от всичко българско,ако може,турският слуга би заличил спомена за героичното минало на народа ни.

Никой в залата не остава равнодушен : „слисани , се поглеждаха, като че се питаха: каква е тая работа? ”Празничното въодушевление е помрачено.Ученичките треперят и плачат,майките се молят за децата им да не бъдат повикани за изпитване. Много тежко изживява създалата се ситуация и учителката Рада. Душевните и преживявания Вазов разкрива чрез портретна характеристика: ”Капка кръв не беше останала в лицето и;мъченически тръпки подръпваха бледите и бузи…”,и чрез авторов извод за психологическото и състояние:”Нещо я душеше в гърдите…” Личното стълкновение между Рада и Стефчов прераства в обществен конфликт,в сблъсък между патриотично настроените българи и привържениците на турската власт. В момента , когато Стефчов се чувства победител,шумът сред публиката се превръща в ропот.

Успокоение в създалата се обстановка внася Бойчо Огнянов –с изражението на лицето си-“благородно”,”обляно със страдалческа бледност и осветено от един мужествен и енергичен поглед”,и с човешкото си отношение към обърканите деца. Въпросите му са ясни, разбираеми. Резултатът е налице – всички въздъхват с облекчение,децата,”изплашени до подивяване одеве” ,отправят “приятелски погледи” към доброжелателя си , а трогната до сълзи, Рада вижда своя “ангел хранител”.

Целенасочени са въпросите,които задава Огнянов. Те показват желанието му да възроди у присъстващите чувството им за национално достойнство.Приемането на християнството,създаването на българската азбука са важни събития,доказващи самочувствието на българина,а освобождението от византийско робство показва, че и турското не може да бъде безкрайно.Малката Събка, която казва “няколко безместни ,но прави думи”,произнася името на руския цар. Неволно момичето разкрива изведнъж това,което се таи в душата на народа,че освобождението от робството ще дойде от Русия.

Думите на детето са изпитание за всички присъстващи на изпита.Вазов правдиво разкрива състоянието на публиката в този вълнуващ момент.Настава неловко мълчание,гражданите на Бяла черква са обзети от “недоумение и безпокойство”.По лицата на мнозина се изписва робския страх,а тези, които са чужди на идеята за свобода,напускат класната стая начело с Кириак Стефчов. Така богаташът открито демонстрира своята преданост към властта на султана.Пример на самообладание дава дъщерята на чорбаджи Юрдан-кака Гинка.Смели са нейните думи:”По какво сте такива втрещени?Бога ли разпна момичето?Каза си правото!И аз казвам,че цар Александър ще ни избави,не друг!” Обичта към Русия е дълбоко,искрено чувство ,а надеждата и вярата в освобождението са живи.

Годишният изпит на ученичките в Бяла черква доказва,че училището се е утвърдило като място за народна просвета, където у българина се възпитават човеколюбие,свободолюбие и любов към Отечеството!

“Под игото” не е роман за историята, за една маса екзалтация, която самият роман ще определи като “пиянство” и безумство. В главата “Пиянството на един народ” Вазов разкрива за това как един народ може да се събуди “пиян” от възторг и надежди и да се опита да възкръсне за исторически живот. Тъкмо това поетическо “безумство”, в което се крие всъщност висшата мъдрост на историята,

Духовната промяна в романа е разкрита и като масов процес. По принцип въодушевлението се долавя най-добре в колективните начинания и преживявания на народа. Те са очертани най-ярко в главите: “Радини вълнения”, “Представлението”, “Тлака в Алтъново”, “Силистра-йолу” и “Новата молитва на Марка”. Те разкриват етапи от съзряването на бунтовната идея и отразяват драматичните пулсации на народния дух между страха и куража. Драматичните лъкатушения между уплахата и нейното преодоляване синтезира в рамките на един епизод главата “Радини вълнения”: традиционно предизпитно напрежение – засилване на напрежението от объркващите въпроси на Стефчов – успокояване на обстановката с ясните питания на Огнянов – неволно огласяване на революционната идея в градчето от малката Събка и рязко покачване на напрежението – преодоляване на страха след изказването на кака Гинка. Сцената има важно място в идейния контекст на творбата – внесената от будителя национална идея е публично огласена.

Нова фаза на патриотичното събуждане отразява поведението на актьорите в края на спектакъла (“Представлението”). Изпятата революционна песен в присъствието на турски властник е израз на заявени вече революционни желания. Следователно надеждата за освобождение отвън (Русия) се е трансформирала в желание на народа сам да бъде творец на националната си съдба.

Двете глави очертават мъчителното преодоляване на тънката граница между робския стереотип на поведение и формиращото се нова патриотично самочувствие. Негово олицетворение е малката Събка – детето, което, оневинено от безобидната си възраст, става пръв изразител на патриотичния кураж. Най-ярка илюстрация на морално-психологическото колебание между страха и куража е изпятата от актьорите песен – белег на историческа неразумност е, че тя е изпята пред бея; знак за робско целомъдрие е съображението, че беят не знае български.

Ескалацията на народния подем бележи описаната седянка в Алтъново. Оказва се, че мястото за робска разтуха и любовни закачки се е превърнало в среда за деклариране вече не само на бунтовни желания, а на революционна готовност (младите говорят за бунт, както обсъждат обикновени делнични теми; въстанието се приема вече не като гибел, а като бъдещ празник). Тази промяна в поведението на ергените Огнянов характеризира като състояние на “геройски фатализъм”. Така в романа се сблъскват две фаталистични отношения към националната съдба – срещу песимистичния фатализъм на Марко застава революционният оптимизъм на народа (негова най-ярка илюстрация е кабалистичната фраза “Турция ке падне”).

Пореден пример за сливането на патриархалния и възрожденския стил на поведение разкрива главата “Силистра-йолу”. Традиционният излет в красивата планинска местност от народно веселие се превръща в поле на бойни патриотични настроения. Основна тема на разговора е смисълът на предстоящото въстание, което показва, че революционните дебати напълно са изместили обичайните битови теми и проблеми. Честите жестикулации и бурното участие в разговора показват въодушевлението на народа от предстоящия бунт, а участието на всички в този разговор е още   едно   доказателство   за   всеобхватността   на   революционализацията.

Непринудеността на бойната песен и революционната декларация свидетелстват за готовността и желанието на народа да въстане.

Това сливане на битовото и милитаристичното има своя веществен израз в образа на черешовия топ. Неговите съставки (корпуса му – от Марковата череша, снарядите – от топузи на кантари) показват, че военният реквизит е набавен от семейно-битовия. Трансформирането на битова вещ в бунтовна (череша става българско оръжие) символизира превъплъщението на народа от мирен стопанин в бунтар. Тази метаморфоза подчертава самодейния характер на въстанието (така самодейно е и театралното представление). В този смисъл народът може да се приеме като воин-аматьор. Именно в тази самодейност Вазов вижда трагическото величие във възрожденската история.

Позитивната промяна е представена не само по повествователен, но и по публицистичен начин, т. е. не само чрез разказ на събитие, но и чрез негов моралистичен коментар. Пример за такъв публицистичен подход е главата “Пиянството на един народ”. В нея Вазов синтезира основни тези, които са ядро на неговата етическа концепция за Априлското въстание. Тук се излагат коментираните вече гледни точки – въстанието е закономерно събитие, резултат от историческа революция (делото на апостолите) и необяснимо, уникално случване; величието му е и в обхвата на бунта и в бързината на революционализацията (“Революционният дух, тоя огнен серафим, засегна с крилото си цървулани и универсанти, и гугли и фесове, и калимявки и капели”, “въодушевлението растеше и заливаше всичко”, “революционното кипене напредваше гигантски”). В Априлското въстание Вазов открива една същностна народна черта – способността на националния дух да се консолидира и задвижва в кратки мигове на историческо изпитание, предшествани от дълго историческо бездействие. Главата обосновава тезата, че българският народ е узрял за свободата си, защото е станал духовно единна етническа общност. Тя е основа на Вазовото идеологическо намерение: да внуши на читателите, че освобождението през 1878 г. е закономерен, а не случаен акт, резултат от общия патриотичен подем, проявен през Априлското въстание. Следователно “Под игото” утвърждава тезата, че българинът е съзрял да живее в своя държава. Става ясно, че в “Под игото” Вазов търси великото в националния характер не в неговите върхови постижения (това е тема на “Епопея на забравените”), а в постигането на национално единство.

Бе посочено, че моралното движение на националния дух не е праволинейно. След подема настъпва погром на бунтовния ентусиазъм. Зверствата на турците възвръщат робския страх и българинът отново се скрива зад стените на дома-крепост, възвръща историческия си инстинкт към физическо оцеляване на всяка цена и се декларира като верноподаник. Следователно конфликтът между страха и куража в творбата има две развръзки – надмогнатия (“Радини вълнения”, “Представлението”) и ненадмогнатия (“Пробуждането”) страх. Втората е катастрофична. Тя дава завършеност на един образ с трайно сюжетно присъствие – робството. Той маркира сюжета – творбата започва (случката край воденицата) и завършва (обесването на Мунчо) с него. Той е проектиран директно и в заглавието – романът е разказ за живот “под игото”. Най-ярко той прозира в двойнственото социално поведение на българите. Олицетворява го Соколов. В държанието му се редуват две линии – официалната (любимец е на бейовото семейство) и неофициалната (води таен революционен живот).

Финалът на романа показва, че невъстаналите белочерквенци, въпреки преживяното “пиянство” и “безумство”, си остават общество от несвободни хора. Те въплъщават негативното, “чичовското” духовно равнище на българското. Тази чичовщина е представена в един план чрез конфликта между словото и делото. Негово въплъщение е Фратьо. Не веднъж в романа той изявява готовност за включване в революционния живот. Винаги обаче го прави с предпазливост, даваща му място за отстъпление от заявеното – прокламира високо за “българското liberte” (назовава свободата на чужд език) или за свобода, но “ниско”, да не чуе някой турчин. Ярък пример за разликата между това, което говори и това, което прави е поведението му в метоха – когато Огнянов има нужда от него той се скрива и не му помага. В края на романа, след като въстанието е вече потушено, Фратьовото слово и дело за първи път съвпадат – той се обявява за верноподаник на султана.

Сблъсъкът между родово-битовото и национално-революционното синтезира Вазовата оценка за белочерквенци – “партизани на приготовлението, а не на въстанието”. Този национален морал разкрива главата “Пробуждане”, отразяваща темата за погрома. Тя е идеен контрапункт на “Пиянство на един народ”. Така се обособяват две линии – героико-романтическата (нейни двигатели са Огнянов и Соколов) и сатирико-битовата (представена от герои като Фратьо, Йотата, Франгов). По този начин светът на “Под игото” очертава същностни особености на робската психология на българина: еснафско благоразумие, бездейственост, неверие в собствените сили (Марко), подлост (Фратьо), страх (поп Ставри, Димчо), изгубване на националното самочувствие (народа като цяло).

Важна роля за разкриване на негативната морална метаморфоза има поведението на една категория герои, които се намират не в центъра, а в периферията на романовото повествование – слепеца Кочо, блудницата Милка, пияницата Безпортев и идиота Мунчо. Тези маргинални персонажи дават нови трагико-иронични измерения на мотивите за лудостта, проглеждането, честта, пиянството. Те се появяват в драматични моменти, когато е поставено на изпитание патриотичното достойнство на обществото – само Кочо изпълнява опасната мисия и спасява Огнянов; Милка единствена се осмелява да скрие преследвания Соколов; само Безпортев дръзва да се гаври публично с турчин; Мунчо самотен протестира пред трупа на Огнянов. Техните действия очертават моралния парадокс на времето: оказва се, че патриотично зрение има само слепецът, гражданска чест – безчестницата, патриотична дързост – само пияницата, геройски разум – само лудият.

Финалната сцена (обесването на Мунчо) е трагическа кулминация на мотива за вразумяването на националния дух, защото тя символизира “обесването” на лудостта и в метафоричните, и в клиничните й форми, и окончателното възвръщане на обществото към състояние на робска нормалност. Оказва се, че не само в началото, но и в края на действието патриотичното безразсъдство е постоянното състояние само на индивида (Бойчо Огнянов, Мунчо), а не на общността. Така последната глава дава завършек на драматичните взаимоотношения между водача и групата – от фаза на привличане и сливане към фаза на дезинтеграция (героичната гибел на Огнянов контрастира на жалкото физическо оцеляване на белочерквенци). Въпреки този катастрофичен финал (Бяла Черква не въстава) обаче “Под игото” утвърждава много повече представата за подема, отколкото за погрома на националния дух. Това впечатление се дължи на факта, че Вазов акцентира върху пробудата, а не върху разгрома. Тоест не върху историческия резултат, а върху духовното обединение на нацията около върховната ценност – Освобождението. Утвърждаването на тезата за това духовно единство обслужва Вазовата патриотична стратегия – да внуши, че постигнатата свобода е отвоювана, а не подарена. Тоест, че българинът има право да се изживява като исторически творец.

Така романът “Под игото” разкрива глобалните морални преображения на българския народ в края на националното възраждане. Те са представени като процес на взаимопроникване между водача и народа, между бита и историята. Негова кулминация е излизането на масовия българин от епохата на национално безвремие и историческа анонимност и включването му в градежа на новата национална история.