Преподаване на френската литература и култура в българското училище –исторически аспекти

Традиции и актуалност в преподаването на френски език и литература в българското училище. Вековни контакти между българи и французи. Френското присъствие в българската история и българската тема във френските текстове. Ценността на междукултурния диалог. Френският език, вектор на европейските и общочовешките ценности. Възможности за интердисциплинарни връзки при преподаването на френски език и литература в модули „Езикът чрез литературата“, „Култура и междукултурно общуване“, „Различни, но близки“ и обучението по история и цивилизации и български език и литература във втория гимназиален етап,  профилирана подготовка.

Още от епохата на Възраждането „френският език изпълнява традиционната си функция на утвърден общопризнат език на дипломацията, на универсално образователно средство, предпочитан инструмент в професионалното общуване и на носител на международния културен обмен“ (Веселинов, 2003). Наред с ролята си на средство за комуникация в различни сфери на обществения живот, френският език продължава да изпълнява своята „дидактическа функция“ (Веселинов, 2003). Той продължава не само да „учи“, но и да възпитава, да носи в себе си и да предава европейските и общочовешките ценности, идеите за правата на човека, за толерантността и взаимното разбирателство между хората, за демокрацията, равенството и правото на себеопределяне и т.н., все теми актуални и силно болезнени и в нашето съвремие, в нашия конкретен политически и ценностен контекст. Проблематиката е съвсем актуална, за което свидетелства и въвеждането на новия модул в Общата европейска езикова рамка, а именно дескрипторите за медиацията, за чувствителността и реакциите към литературата и он-лайн общуването, за езика на жестовете и т.н. В годините на световната здравна криза, през която преминаваме, както и в условията на война в Европа, когато голяма част от образователния процес буквално за дни премина на „он-лайн“ скорост, преподаватели и ученици се „престроиха“ за часове и съхраниха успешно и резултатно правото си на взаимодействие учител-ученик, изконното право на учене и преподаване, доказвайки че независимо от конкретния контекст, училището и ученето са сред най-динамичните, най-адаптивните сфери на обществения живот, а водещите както в новостите, така и в запазването на традицията, най-често са учителите по чужд език, и в частност по френски език и литература. Вероятно именно заради принципите и ценностите, в които сме възпитавани чрез текстовете на Ренесанса и Просвещението, но и благодарение на нашите възрожденски писатели и поети, всички до един френски възпитаници. В този смисъл учителят по френски език за пореден път се превръща в естествен проводник на новото, европейското и световното, здраво стъпвайки върху традиционното и родното. От своя страна, българите и българската литература и култура също са част от европейската литература и култура. За присъствието на българите и българските земи във френската литература свидетелстват още текстовете на средновековните трубадури, по-късно на Волтер, на Алфонс дьо Ламартин, Виктор Юго, Жул Верн, но и на съвременни творци като Льо Клезио, Юлия Кръстева и други.

Преподаването на френската литература и култура съпътства обучението по френски език още от епохата на Възраждането, когато чрез текстовете на класическите автори се постига не само търсеното ниво на владеене на езика, а и нужната обща култура, въвеждат се нови идеи в съзнанието на българина, провежда се „политиката“ на пробуждане на народностния дух. Българският ученик започва да се равнява по европейските стандарти на мислене и на поведение. „Неслучайно съдбовният за българите ХІХ век, който поставя основите на новобългарската образователна доктрина, е френскоезчно белязан“ (Веселинов, 2003). Тогава, в тежката международна обстановка, българинът намира опора „във веруюто на“ „космополитна Франция“ (Веселинов, 2003). През ХІХ век, както и днес, в усложнените взаимоотношения със съседите и с братските ни народи, в условията на братоубийствена война в съседство и на нестихващо напрежение и обидно поведение от страна на югозападните ни съседи, Франция отново е „носител на нов цивилизационен модел… в духа на всеобщата декларация за правата на човека“. Нейният девиз „Свобода, равенство, братство“, формулиран от просвещенците енциклопедисти, философи и творци Монтескьо, Волтер, Дидро, Русо, продължава да бъде актуален модел за подражание, а френският език продължава да учи, да възпитава и да формира демократичните, отворени, космополитни и толерантни млади хора. Както казва професор Веселинов „в границите на българската езикова територия разпространението на френския език, започнало в края на ХVІІІ век, променя радикално културния облик на българското общество, за да стигне до ситуацията, когато в навечерието на Освобождението“, по думите и на Иван Вазов, „всеки просветен българин говори френски“.

Традиционните контакти на българите с френската държава и с нейния език и култура имат своите корени далеч в историята на двата народа, а френският език и култура играят значителна роля „в рамките на българското Възраждане и в българското духовно развитие в края на ХІХ и в началото на ХХ век.“ (Веселинов, 2003). От своя страна, българите също присъстват във френските исторически извори. Макар и по-дискретно и по-епизодично, българският език и култура се споменават в редица текстове на френски хроникьори и автори. В средновековната рицарска поезия се срещат сведения за „бугрите“ (богомилите), често пъти и като синоним на еретици. Богомилските идеи имат силно влияние и в християнска Западна Европа – френските катари и албигойци, италианските патарени смятат богомилите за свои духовни учители (Павлов и кол., 2011). Единият от пътищата на взаимното проникване на влиянието на българската култура на Запад и на френската средновековна култура по българските земи са Кръстоносните походи и в частност Четвъртият кръстоносен поход, в който участват предимно французи. В средновековната народна епична поезия (La chanson d’Antioche) и в епическия роман в стихове „Флор и Бланшфлор“ от ХІІІ век се появява наименованието на земята на българите (la terre de Bougerie). Името на хан Тервел като смел воин също се споменава. „Seul le roi des Bougres plus de trente mille tua.“ (… a само кралят на Бугри над трийсет хиляди затри.“ (Павлов и кол., 2011). Българите се появяват като военна сила и в епичната поема „Песента на Ролан“ « E Hungre e Bugre e tante gent averse »^[1]. През Ренесанса Франсоа Рабле също употребява думата „бугри“ като синоним на еретици. В наши дни са известни повече от 70 имена на селища и местности в департаментите Од, Калвадос, Шер, Лоара, Марна и други, свързани със спомена за „бугрите“ (Павлов и кол., 2011).  Всичко това ни дава основание да направим една сериозна междупредметна връзка и препратка към обучението по история и цивилизация, чрез което да развием от една страна чисто езиковото и културно-литературното знание, а от друга – да мобилизираме и подсилим познанията по българска и европейска история. В тази посока на размисъл, във френските източници българката история е най-широко застъпена в контекста на събитията, свързани с Латинската империя в Цариград (Павлов и кол., 2011). Имат се предвид битката при Адрианопол (днешен Одрин), победата на цар Калоян над латинските рицари и пленяването на Балдуин Фландърски. В поезията на трубадурите присъства информация за тогавашната Югоизточна Европа и за общуването на източните владетели, в това число и Асеневци, с кръстоносците (франкски, фламандски и венециански рицари), със западните владетели и с папата. Вдъхновени от средновековните произведения, през ХVІ-ХVІІ век французите се обръщат към тази епоха в търсене на своята идентичност и национално достойнство. Водени от подобни емоции и в търсене на своята национална гордост, откриваме същите мотиви в песни от градския фолклор, които предават героичните подвизи на българския владетел Калоян и говорят за любовта на българската царица с фламандския рицар Балдуин. Император Балдуин присъства в приказки и легенди и на Запад, и на Изток (Павлов и кол., 2011). От своя страна, макар и избледнели с времето, в българската топонимия също са запазени някои имена като Беледие, Кондофре, Боф и т.н.

На един по-късен етап, в записките на пътешественици, дипломати или мисионери, преминаващи през Османската империя, се появяват и текстове, в които авторите отделят внимание и на християнското население в империята, в частност и на българите. Сред най-известните поети на френския Ренесанс, бащата на френския сонет, Пиер дьо Ронсар, се родее с българите и споменава, че родът му идва от българските земи. В творчеството му присъстват редица автобиографични елементи (Павлов и кол., 2011). Ето какво споменава той в една от елегиите си:

„Прадядо ми живял далеч, в една държава,
Где Дунавът студен край Тракия минава…“

Не толкова поетично звучи един документ, представящ родословното дърво на семейството на Пиер дьо Ронсар, чийто прадядо е споменат така: „Балдуин дьо Ронсар, от България, капитан на унгарци, които отвел във Франция при крал Филип дьо Валоа, срещу англичаните“. Тук може да се направи отлична връзка както с историята така и с литературата, като се разгледат и общочовешките теми, представени в поезията на Пиер дьо Ронсар, като темата за любовта, за преходността на женската красота, за безпощадния ход на времето и епикурейските идеи за улавянето на радостта от живота и от мига. В този контекст, на учениците може да бъде предложено да потърсят обща тематика и да направят сравнение с текстове от българската литература и/или фолклор от различни жанрове. (Стихотворението Mignonne, allons voir si la rose би могло сравнено с текстове на Яворов, дори и с текста на стара градска песен „Гърди си с рози накичи“, поемата « Quand vous serez bien vieille » ^[2] може да бъде разгледана в сравнение с „Прощално“ на Никола Вапцаров.)

Редом с хрониките стои и пътеписната литература. Тук междупредметната връзка с профилираното обучение по история и цивилизация може да допълни и обогати обучението по френски език в модул „Култура и междукултурно общуване“, както и в избираемия модул „Различни, но близки“ и общата картина на взаимодействие между двете литератури и култури.  В нея най-често българите са представени като народ от Османската империя, преди всичко чрез техния бит и обичайни дейности. Не прави изключение и френският поет, дипломат и пътешественик Алфонс дьо Ламартин, който излага наблюденията си върху българския народ в своята книга Impressions, souvenirs, pensées et paysages pendant un voyage en Orient, 1832-1833, ou Notes d’un voyageur („Впечатления, спомени, мисли и пейзажи по време на едно пътуване в Ориента, 1832-1833, или Записки на един пътешественик“)

Българската тема присъства и в произведенията на редица писатели и драматурзи. Една част от поставяните пиеси през ХVІІ и ХVІІІ век са посветени на покръстването на българите. Това очевидно е тема, която е правела силно впечатление на западните автори. Според Павлов и колектив в този период са поставени 26 пиеси със сюжет, отнасящ се до приемането на християнството от страна на българите. Главният герой най-често е хан Тервел (или Требелиус), който покръства народа си (Павлов и кол., 2011). Темата за владетеля – кръстител и за двамата му синове обикаля йезуитските колежи във Франция и преминава в другите католически страни. В продължение на два века пиеси с този български сюжет се играят в колежите на йезуитския орден във Франция, Белгия, Германия, Австрия, Чехия. В този смисъл, образът на българския владетел служи за пример на възпитание и поведение в контекста на френския абсолютизъм.

В друг един контекст, а именно този на Френското просвещение (ХVІІІ век), енциклопедистите Дьони Дидро, д’Аламбер, Волтер и Русо пишат многобройни статии, в които се опитват да поберат и синтезират цялото научно познание, пълното развитие на изкуствата, философията и литературата. Наред с останалата информация, три статии, чиито автори са неизвестни, говорят за българите и България, свързвайки ги с волжките българи, с дунавските българи и с богомилите (Павлов и кол., 2011). В „Кандид или оптимизмът“, в една от сцените, философът, писател и драматург Волтер представя военния конфликт между българи и авари. Смята се, че тъй като романът е писан по време на седемгодишната война между Франция и Прусия, Волтер подменя имената на воюващите страни, като българите са прусаците, а аварите – (Павлов и кол., 2011). В същото време, с отварянето на Османската империя към по-активни търговски и други контакти с европейските държави, на Балканите започват да проникват модерните политически и обществени идеи. Поради историческия контекст, Българското възраждане, настъпило относително късно, съдържа и елементи от Просвещението. Възходът на френската обществена мисъл през ХVIII век и позицията на Франция като водеща политическа и културна сила в Европа определя силното й влияние върху протичането на духовните процеси в българските земи (Павлов и кол., 2011). Изграждането на светското образование е сред първите прояви на просвещенските идеи в българските културни и интелектуални среди. Идеите на Френското просвещение, прегърнати и споделяни от българските просветени среди, присъстват в основите на формирането на българската възрожденска интелигенция и в изграждането на национално-освободителния идеал. На първо място в ценностната система на възрожденските българи стои образованието (Павлов и кол., 2011).  Затова и напредъкът им е бърз, а постиженията им – значителни. Много от тях са вдъхновени последователи на идеите на Волтер, Русо и Дидро, а някои, като Никола Пиколо и д-р Петър Берон, са и преки възпитаници на френския образователен модел и на френските учебни заведения. Взаимодействието обаче е двупосочно. Доктор Петър Берон учи и преподава в Сорбоната, в Париж. Издава „Буквар с различни поучения“, известен като „Рибния буквар“, което е първообразът на българската енциклопедия, голяма част от произведенията му са написани на френски език. От своя страна, Никола Пиколо чете лекции по класическа литература в Сорбоната (Павлов и кол., 2011). Тук паралелът между френските просвещенци енциклопедисти и българските възрожденци и будители се подразбира от само себе си.

Важността на тези взаимодействия е актуална и днес и е залегнала в учебните програми по история и цивилизация в модулите за профилирана подготовка, „Власт и институции“, „Култура и духовност“ и „Човек и общество“. Обучението по модул „Власт и институции“ е насочено към надграждането на компетентности, свързани с осмислянето на държавни модели, политически идеологии и функционирането на политическата власт, както и с поставянето на българската история в контекста на световната. В този смисъл, представянето на френския модел и връзката на обучението по история с това по френски език, в модул „Култура и междукултурно общуване“ допринася много за обучението и по двата предмета. Темите, свързани с българската средновековна държава, както и темата за „Републиката в новото време“, която представя как функционират институциите в Третата република във Франция до 1914 г. могат прекрасно да бъдат подпомогнати с някои кратки текстове и понятия на френски език, подготвени в рамките на профилираното обучение по френски. Една от подтемите на тема „Власт и институции“, а именно „Политика и култура“, която представя ролята на самоорганизацията на възрожденските българи за духовното развитие на обществото, дава и примери за художествени творби, отразили значими исторически събития от този период, както и тенденции в оформянето на общочовешките ценности в българското колективно самосъзнание. Голяма част от тях са дело на писатели франкофони, адаптации или преводи от френски език. Темата „Войни и дипломация“ „оценява последиците от Наполеоновите войни за утвърждаването на модерните държави в Европа и представя въпроса за българското освобождение в контекста на международните отношения през ХIХ век.“ Тук междупредметната връзка също е много силна и може да бъде подплатена с проектна дейност, прочит на конкретни текстове или друга форма на мобилизация на знанията по дадена тема, разглеждана от различен ъгъл в рамките на преподаването по различни предмети. Темите, свързани с държавата и държавните модели, в частност тези, отнасящи се до френската историческа действителност „режима във Виши, процесите на възстановяване на демократичната политическа система във Франция и другите европейски държави след Втората световна война, както и темите, отнасящи се до Европейския съюз, особено с оглед на водещата роля на Франция в изграждането на европейските институции, също могат да бъдат обект на интегративен подход и взаимодействие между обучението по история и цивилизация и това по френски език в профилираната подготовка по модули. В рамките на това обучение могат да бъдат предложени съвместни проекти дейности, свързани с френски политически лидери и личности франкофони от световен мащаб, допринесли за изграждането на обединена Европа, които да бъдат представени и в часовете по история и цивилизация, и в тези по френски език в модул „Култура и междукултурно общуване“, „Езикът чрез литературата“ или в избираемия модул „Различни, но близки“. Разбира се, трябва да се вземат под внимание конкретните характеристики на въпросния проект и на представяната личност, така че най-точно да отговарят на конкретния модул. В рамките на тема „Власт и политики“ чрез подходящо подбрани публицистични или художествени текстове, аудио материали, видеоматериали и др., разгледани в часовете по френски език, могат да бъдат обвързани и представени успешни политики за бежанците и за разрешаването на други актуални проблеми в нашите общества, позовавайки се на богатия опит на Франция в интегрирането на големи групи емигранти от различен произход и в различните епохи. Подобен проблем може да бъде интегрирано разгледан и по модул „Човек и общество“ в темата „Миграции и гражданство“. Могат да бъдат направени съпоставки с бежанските вълни към България в периода 1878-1945 г., да бъде коментирано на френски език значението на свободното движение на хора в Европейския съюз, да се представят основните права на бежанците, регламентирани в съвременните международни документи и т.н. В тази връзка, интегративното обучение по история и цивилизация, модул 2 и по френски език в модул „Култура и междукултурно общуване“ става още по-логично и плавно. Според учебната програма по история и цивилизация „обучението в модул 2 е насочено към надграждане на компетентности, свързани с необходимостта от ориентация, адаптация и реализация в съвременното демократично общество в условията на културно многообразие и глобализация“. В този смисъл то отговаря на целите на обучението и по френски език и на необходимостта от изграждане и доразвиване не само на компетентностите за изразяване на чужд език, а и на способностите за изграждане на адекватно социокултурно и социолингвистично поведение в съвременния контекст, на възможностите за активно участие в културния диалог и на съвместното съществуване в хармония и разбирателство с други, различни от българската, култури. Както казва Улрих Бек в една своя студия „Пътят към обединението на Европа преминава не през еднаквостта, а по-скоро през признаването на националните различия. Многообразието е самият източник на европейската идентичност и креативност. Да се намери решение на даден национален проблем задължително налага европейски взаимодействия“ (Beck, 2008). Какъв по-добър медиатор, възпитател и проводник на тези човешки, междунационални и междукултурни  обучението по френски език.

Преподаването на френски език в модул „Култура и междукултурно общуване“ може да бъде обогатено и допълнено с познанията и ученията, придобити по време на профилираната подготовка по история и цивилизация в модул „Култура и духовност“ в неговите части, свързани с образованието през Средновековието, с модернизацията на образованието и приноса на Наполеон за създаването на нов тип училище“, което да „отговаря на потребностите на националната държава“, с ролята на Петър Берон и връзката му с модерните образователни идеи на епохата. В това отношение текстовете на френските просвещенци и енциклопедисти и в частност тези, представящи педагогическите идеи на Жан-Жак Русо, са изключително полезни и подкрепят профилираното обучение не само по история, но и по философия и по български език и литература. В тази посока, проектна дейност на френски език, насочена към представянето на великите личности на френското Просвещение и на българи франкофони, получили образованието си във Франция или във френскоговоряща Европа, както и работа с видео и аудио материали, дискусионни уроци и др. биха били много подходящи за осъществяването на тази междупредметна връзка. Темите, отнасящи се до Ренесанса и хуманизма също отлично се съчетават с текстовете и темите, разглеждани в профилираното обучение по френски език в модул „Езикът чрез литературата“, а именно откъси от Франсоа Рабле и Монтен, както и в модул „Култура и междукултурно общуване“, позовавайки се и на ренесансовите шедьоври в изобразителното изкуство, създадени или съхранявани във Франция (Леонардо да Винчи и др.) На свой ред темата за културата през индустриалната епоха също е тясно обвързана с модул „Култура и междукултурно общуване“, имайки предвид факта, че люлката на киното е Франция, с изобретението на братя Люмиер, а първият документален филм, заснет в Лион, е прожектиран за първи път в Париж. Темата “Култура на всекидневието“ в раздела си, отнасящ се до значението на поклонничеството за културния обмен между хората, би могла чудесно да бъде обвързана с опита на поклонниците по пътя на Сен Жак дьо Компостел, представен в редица произведения на класически и модерни френски автори и превърнал се в емблема за провеждането на междукултурния диалог. А “Битът като културно общуване“ и представянето на особеностите на българския бит, описани от френски пътешественици (Алфонс дьо Ламартин), създава поредния мост между двата предмета. В посоката на изграждането на уменията за водене на междукултурен диалог и на изграждането и усвояването на ценности като толерантност и разбиране към другия, които са част от ценностите, защитавани и проповядвани от Международната организация на Франкофонията, на която България е пълноправен член от 1991 г., ценни биха били съвместните дейности, свързани с политиките на деколонизация на Франция, с тълкуването на официалните документи на ЕС за „единство в многообразието“ и други.

Тези междупредметни връзки и интегративният подход, мобилизиращ и обединяващ комплекс от знания, умения и компетентности са в духа на традиционното „пионерско“ билингвално обучение в България, чиято „цел е учениците да придобият солидна основа на чужд език, която в последствие да им помогне да го използват като вектор в изучаването на дисциплини като история, география, биология, химия и физика“ (Ganeva, 2008). Някои от българските учебници са преведени на френски език, съществуват и редица адаптации, приложения, подлистници и други педагогически ресурси, които улесняват билингвалното преподаване на история и цивилизация. През 2005 г. благодарение на проекта PERLE (Parcours éducatif de recherche en langue étrangère), осъществен в езиковите паралелки на пет експериментални гимназии, бе подчертана ползата от интердисциплинарния подход за подготовката на учениците за по-нататъшното им университетско образование (Ganeva, 2008). Обучението по български език и литература обаче често е оставало встрани от обучението по чужд език, вероятно поради необходимостта да се даде приоритет на овладяването на родния език и на изучаването на българската литература.

[1] Тук текстът е на старофренски, в превод на български език „И угри (унгарци), и бугри (българи), и толкова враждебни хора – бел. авт.

[2] Част от поетичния цикъл Sonnets pour Hélène, 1578.